Някой трябваше да каже на разбираем език какво очаква България с проекта на закон за конфискация на незаконно придобитото имущество. Петър Ганев го казва много добре в статията си “С конфискацията правителството ще изгуби легитимността си“.

Накратко, дори само обвинение ще води до изземване на имущество. Много по-грубо и диктаторско от сегашния “закон Кушлев”. При него, макар и действията срещу собствеността да започват дори и преди да има обвинение, все пак са само запор.

Ще се превърнем в “Вишинска” държава (съветският прокурор Вишински е прословут в практикуването на принципа “виновен до доказване на противното”).

Само едно нещо не е наред в разсъжденията на Ганев: “естествените” права. Те не идвали дори от Конституцията.

Интересно – откъде идват? Кой ги определя?

В някои англосаксонски държави като Великобритания и Канада има “харта на правата” – набор фундаментални права, стоящи над конституциите им. Но все пак тези права са записани. Обществото се е съгласило, че точно това са “естествените” права и ги е приело, било то и чрез своите представители, а не с директно гласуване от всички (референдум).

Ако въпросните “естествени” права не са резултат от обществено съгласие около ценности и не са провъзгласени за такива с документ, всеки би могъл да обявява за естествени каквито си иска права. Просто защото според неговия мироглед са “естествени”. Например, напълно вероятно много хора в България да намират за “естествено” точно това: да има конфискация дори само при обвинение, преди съдът да се е произнесъл дали наистина има закононарушение.

Естествени права има, но те трябва да са в Конституцията. И такива относно собствеността в българският основен закон има. И дори според обсипваната почти само с критики българска Конституция, опита за узаконяване отнемане на собственост само по обвинение няма начин да мине.

Да не би пак да е имало грешка в превода какво са одобрили ЕС да бъде променено в българските закони?

“Социално-политическият момент налага отстъпление за тютюнопушенето. Медицината казва не, но явно трябва да се направи компромис в тази насока.” Това заяви за “Дневник”  здравният министър Анна-Мария Борисова по повод приетото от парламента на първо четене отпадане на забраната за пушене в закрити помещения. (“Дневник”, 28 април 2010)

Здравният министър можеше – поне на думи – да защитава докрай здравето на хората. Нали това все пак е най-главната му роля?

И можеше да направи една елементарна сметка, а не да вярва каквото й каже “вожда”.

Но нека приемем, че икономческият аргумент си заслужава вниманието.

Наскоро излезе изследване, което показа 37% (!!!) намаляване на сърдечно-съдови заболявания след тоталното ограничаване пушенето в Канада.

Колко ли би била спестената сума от такова драстичното намаляване на разходи за лекуване на този вид заболявания в България? Дали такова спестяване (заедно с това за лекуване на най-скъпото заболяване – рак на белия дроб) не би било сравнимо със спряганите в медиите 200 милиона от акцизи, които хазната уж щяла да загуби ако беше въведена оригиналната, по-стриктна забрана?

Струва си да подчертаем, че дори оригиналната забрана – преди гласуваното на първо четене днес “облекчение” – в България въобще не е толкова “тотална”, както в други страни. В Торонто, Канада, не може да се пуши на 9 метра (!!!) от входовете на сгради, а също и в части от заведение на открито (!!!) ако там има”временен” навес ( например тип “чадъри”).

www.BezDim.org

“Долу член 1-ви!” – така скандирахме пред обграденото от вътрешни войски народно събрание на 14 декември 1989.

Във все още имащата сила тогава комунистическата “конституция” (приета през 1971-ва), този текст налагаше “ръководната роля” на комунистите.

Кой започна този възглас не помня – вероятно ще да са били “Подкрепа”, които дойдоха скоро след нас, студентите, в онази мразовита, но паметна вечер.

Член 1-ви беше отменен скоро. От същото това комунистическо народно събрание.

Следващият, демократично (в голяма степен) избран през 1990-та парламент прие новата Конституция на свободна, демократична България.

Демократичността, обаче, въобще не гарантира достатъчно качество на новия основен Закон.

Сред многото останали проблеми на сегашната Конституция, един се набива на очи все повече в последните години: член 32-ри.

“Чл. 32, (2): Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи.”

На пръв поглед създаден – вероятно – с добри намерения: да защитава гражданите в правото им на лична неприкосновеност.

Но тълкуван определено превратно: като тотална забрана за всякакво записване, освен това от страна на силовите държавни служби.

Този член на Конституцията е огромна пречка пред гражданите да изобличават корупцията, непочтеността и измамите на облечените с държавна власт.

Преди няколко години румънски журналист едва не отнесе години затвор, защото със скрита камера беше записал изцепките на български митнически служител.

Скоро след това, британската телевизия засне със скрита камера и излъчи излагацията на председателя на българският олимпийски комитет, Иван Славков.

И двата случая навлякоха гневна балканска реакция от страна на, меко казано, неадекватният главен прокурор на републиката по онова време.

Тези дни канадски имиграционен съдия беше осъден и завинаги ще бъде изхвърлен от юридическата професия. И най-вероятно, ще лежи и в затвора. Вината му:  опит да “размени” уреждане на имигрантски статут на жена от Корея срещу сексуални услуги.

Главна роля за изобличаването му изигра таен любителски запис, в който съдията прави намеците. Приятел на имигрантката го направил от кола,  паркирана срещу кафенето, където “човекът на закона” се срещнал с жената.

В Канада, всеки има право да записва тайно, без никакво предупреждение или искане на позволение от другите участници – стига сам да е участник в записваното.

Тази възможност очевидно държи “мокро” на достатъчно много облечени във власт. И със сигурност има голямо значение за това Канада неслучайно да е на едно от най-първите места в света по най-ниска корупция.

Време е член 32-ри на българската Конституция да падне. Или поне да бъде променен с едно елементарно, но изключително общественополезно допълнение:

“Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи, в качеството си на представител на държавата, при изпълнение на служебните си задължения, или на обществено място.” (точната юридическа формулировка оставям на разбиращите – смисъла е важен).

Да видим тогава колко “смелчаци” държавни служители ще посмяват да притискат гражданите за рекет. Или ще се събират с престъпници на обществени места – нагло, пред очите на хората – да уреждат поредния грабеж на данъкоплатците със съдружниците си – престъпници.

Ако беше стигнало до Конституционния съд, намерението за отстраняване на президента несъмнено би довело до тълкуване на чл.32 от Конституцията.

Съдът безспорно щеше да се произнесе, че този текст не важи когато записваният гражданин изпълнява обществена/държавна длъжност, или се намира на публично място.

Това щеше да отприщи страхотната възможност гражданите свободно да записват с GSM-камерите си наглостите, некадърностите и издънките на държавните служители. Особено при изпълнение на служебните им задължения.

Само можем да мечтаем за  изключително полезния и пречистващ обществен ефект от това. Гражданското общество би придобило много силен лост за очевидно нужния по-силен контрол над безгранично безотговорните наши представители в управлението.

Обаче всичко това се отложи. Много жалко.

Най-важно е непопулярните мерки – увеличаване възрастта на пенсиониране; държавните служители да си плащат социалните осигуровки; намаляване администрацията – да се правят по време на добрите икономически времена.

А не само популярните – като намаляване на ДДС, намаляване данък общ доход (всички ги харесват). Те намаляват само приходите на държавата. Което само по себе си е положително.

Но разходите си остават същите. Как няма да е трудно, тогава, като дойде криза: значително по-малко приходи със същите разходи?

Преди няколко дни писах, че президента – и не само той, а всеки – е прав да реагира срещу сериозни безпочвени подмятания, изказвани от публични личности.

Масовата реакция, която последва със задълбочаването на скандала, е в две посоки: “да защитаваме нашият човек на всяка цена” и “Първанов няма право заради другите си грехове”.

“Да защитаваме нашият човек на всяка цена” е много стара и древна “стратегия”. Не е измислена от нас, българите.

Но безспорно достигнахме върхове в “изкуството” да я прилагаме в нашата политика. Безпринципно да защитаваме наш съмишленик, който е нападнат от политическия ни противник. Без значение дали “нашият човек” има моралното право.

В последните няколко дни тази стратегия се прилага както от защитниците на Първанов, така и от тези на Дянков.

Реакцията на ГЕРБ стигна до плачевно-смешни крайности: да твърдят, че със записването на разговора си с Дянков, президента е нарушил чл. 32 от Конституцията. В това предписание на главния закон се казва, че никой гражданин не може да бъде записван по никакъв начин без негово знание и съгласие.

Само че двамата не са просто граждани, а избрани от нас да ни представляват във вземането на решения от името на всички ни. Като наши представители, те са публични личности.  Затова ние имаме свещеното право да знаем как мислят и какво говорят. Особено когато от такова говорене зависи как живеем, дали просперираме, или тъпчем на едно място.

БСП и поддръжниците на Първанов, от своя страна, игнорират изискването за елементарна коректност и почтеност: Дянков да е бил изрично предупреден, че ще бъде записван. Тирадата на президента към края на прословутия разговор, несвързана с конкретната тема на диспута, навежда на мисълта за  предварително намерение този разговор да стане публичен. Твърде много популизъм лъха оттам.

И двата “лагера” прибягват до шокиращо плитки популистични кампании в защита на “своя човек”. Реалистите веднага ще реагират: “така е в политиката, поддържаш своя отбор безрезервно.”

Проблемът, обаче, е че обикновеният човек търси къде е морала, къде е здравият разум, обществената полза във всичко това. И подобна “стратегия” остава горчивия вкус, че политиците бранят прегрешилите “свои хора” безпринципно и продажно.

“Първанов няма право заради другите си грехове” е, за съжаление, преобладаващата стратегия на противниците на президента.

Те, безспорно, са напълно прави, че президента има достатъчно обществени прегрешения. Той няма моралната сила да ни убеждава в своята “принципност” в този конкретен случай. Достатъчен е факта, че скриваше години наред, че е бил сътрудник на ДС. Без значение, че било по “научна линия” и не засягало пряко живота на отделни хора.

Това, обаче, съвсем не означава, че не трябва да се опитаме да погледнем обективно кой в крайна сметка е на правилната позиция по съществото, по основния въпрос на проблема между двамата държавни мъже.

И ако успеем да го направим, макар и да ни е трудно, ще трябва да признаем пред нас като общество, като хора, няколко болезнени неща.

Този скандал е просто най-осветената до момента от политическите прожектори   конкретна случка на една масова, убийствена за всеки от нас лично и за обществото ни като цяло практика.

Това е практиката без факти, дори без непреки подкрепящи тезата обстоятелства, да набедяваме някого в нещо изобличително за него. При това в нещо достатъчно тежко, което сериозно да нарани авторитета му.

Ей така, без замисляне за достойнството на другия, за неговото име и чест.

И ако честта на президента Първанов безспорно няма голяма стойност заради направеното от него да падне в очите на хората, то защо трябва да е така с честта на всички други хора?

Тази убийствена практика е толкова широкоразпространена и толкова отдавна навлязла в манталитета ни, че е част от общественото ни подсъзание. Ние дори не я забелязваме.

Реагираме като отправяме фрапантни и сериозни обвинения без да се замисляме. Просто защото “така чух”. “Така писаха вестниците”. Защото е лесно. И има някакво перверзно удоволствие да унижим противника си. Колкото може повече.

И ако “обвиняващите” го правят вероятно нарочно и с користна цел, то защо огромното мнозинство от обществото ни приема за “чиста монета” тези твърдения ? Без подлагане на елементарно критично съмнение, търсене на потвърждения на обвиненията? Без прецеждане през здравия ни разум, през логиката – дали твърдяното е възможно, особено в обичайно приписваните му безкрайно преувеличени мащаби?

Огромният проблем е, че сме превърнали тази практика в начин на решаване на обществените си проблеми. Не ни интересува дали това е честно, дали е почтено, дали е достойно.

Имаш противник? Набедяваш го в каквито си искаш измислени прегрешения. Просто възможни заради заеманата от него обществена позиция. “Има достъп до средства, до вземането на решения – следователно ги използва да се самооблагодаетелства”.

И най-невероятното поражение на умовете ни е, че простата теоретична възможност за някакво прегрешение приемаме за “доказателство” за фактическото му извършване. Достатъчно е само някой – от достатъчно “високо” място – да извика “царят е гол”.

Така бяха съсипани достойнствата на не една личност в последните 20 години. Спомнете си само истерията “мистър 10%” за бившият вицепремиер в правителството на Иван Костов – Александър Божков (лека му пръст).

“Костов уби дете!”, “СДС спонсориран от Чорни!”, “Царят има чуждо гражданство!” – все истерии, оказали се лъжа, но накърнили дълбоко достойнството и образа в обществото на набедените в тях.

Имаме шанса конкретният скандал Първанов-Дянков да ни извади от унеса. Да ни накара да преосмислим ценностите си. Да бъдем почтени в отношението си към честта на другите. Да обосноваваме твърденията си и да обвиняваме в сериозни прегрешения само когато имаме сериозни причини и най-вече сериозни доказателства.

Имаме си много ценна народна мъдрост, сякаш написана точно за това: тежък камък хвърли, тежка дума не казвай.

Президентът Георги Първанов безспорно има доказани морални прегрешения. И категорично би трябвало отдавна да не е на този пост – поне откак стана ясно, че е сътрудничил на ДС.

Но това не оправдава абсолютно по никакъв начин вицепремиера Дянков – или който и да е друг – да отправя необосновани, неподкрепени с никакви факти твърдения към публична личност.

Никаква политическа пристрастност: по същия начин, никой няма моралното право да набедява без никакви факти Иван Костов, например.

Безотговорното, безнаказно набедяване в огромни прегрешения – и особено автоматичното им приемане – е огромна болест в България. За съжаление, от нея страда мнозинството сънародници.

Наличието на доказана морална вина в една област не дава никакво право за “автоматично” безкритично приемане на подхвърлени произволно, необосновани други обвинения. Едно твърдение не доказва вина просто съм самото си изричане, пък било то и от устата на висша държавна фигура.

Докато не се научим да не “правим новина” от подобен опасен вид популизъм, и да не вярваме докато се появят поне някакви докзателства, няма да просперираме. И то в никоя област. Колкото и да се напъваме.

Защото просперитета на една нация безспорно е свързан с моралното й здраве.

Резкият завой в прогнозите на финансовия министър Симеон Дянков Прохаски определи първоначално като “непрофесионален”, след което каза, че точната дума е “несериозен”. Корекцията в прогнозата Дянков направи в сряда след заседанието на кабинета, на което бе приета правителствената конвергентната програма до 2012 г.

Тази корекция може да означава две неща – или при подготовката на бюджета за 2010 г. правителството не си е направило добре разчетите, или е знаело, че има благоприятен вариант за икономиката, но нарочно е заложило ниски прогнози, за да се застрахова. Тази любима тактика на българските правителства трябва да се прекрати, обясни Прохаски.

Медиапуул

Че трябва да се прекрати – няма спор.

Но тази тактика не е “изобретение” на българските правителства. Нито е любима само в България.

Такава е “тактиката” на канадските правителства от много години насам. И естествено има спорове.

Но почти както и в България, критикуващите този бюджетен похват много бързо стават негови защитници … когато вземат властта.

Има достатъчно отрицателни неща, наистина характерни много по-силно за страната ни, отколкото за други държави. Така че да не се самоунижаваме. Особено когато наистина няма основания.

Универсално решение няма. Отново всичко зависи от добронамереността и искрената загриженост за обществените (а не партийните) интереси.

Там определено е нужно промяна в тактиката на гражданите спрямо избранниците им.