политика

Кратък Закон за запазване на българският език

Красимир Гаджоков

Ако продължаваме така – с непреведени реклами в магазини, в ресторанти и по телевизията – съвсем скоро най-голямата част от българското население няма да разбира какво купува или яде.

Друга, по-малка, но по-млада част, ще порасне с език, който няма много общо с българския.

Затова предлагам следният много кратък, но ефективен Закон за запазване на българският език:

чл. 1. С цел запазване на българският език, той е задължителен във всички видове комуникация на публично място на територията на Република България.

чл.2. На базата на чл.1, всеки надпис на друг език, показван на публично място, трябва да бъде придружен от съответен надпис на български език:

(а) ако надписът е преводим , той трябва да бъде преведен на български език по смисъл; в противен случай, да бъде изписан на кирилица с транслитерация според стандарта;

(б) преведеният на български език надпис трябва да бъде с 20% по-високи букви от този на оригиналния чужд език

(в) преведеният на български език надпис трябва да е с по-ярък или със същата яркост цвят като този на оригиналния чужд език (за да не започне дребнавият тарикатлък да спазваме закона, но изписвайки на български с нечетимо бледи букви);

(г) надписът на български език да е първи по ред, над надписа на друг език (ако надписите бъдат  продредени вертикално), или вляво от него (ако са подредени хоризонтално);

чл. 3. Глобата за нарушение на този закон е едномесечна заплата на управляващия фирмата/организацията, за всеки месец на нарушение, за всеки надпис в нарушение.

1885-та: предпоследната българска дързост

Красимир Гаджоков

Untitled-112

(снимка: www.bulgarianhistory.org)

На 6-ти септември 1885 г. едни други българи извършиха предпоследното българско дръзко деяние. Само още едно може да се сравни с него – спасяването на българските евреи от концлагерите.

През останалото време няма друг дързък български проект. Днешните българи отдавна не сме дръзки. Не само в политиката. Няма дързък наш проект в архитектурата, няма в изкуството. Никъде няма.

Смятаме, че сме патриоти, защото си спомняме за забележителните моменти в историята си. Но правим това само на националните празници. Тогава чувстваме гордост, приповдигнатост.

Това не е патриотизъм. Патриотизъм е ако в останалите 360 дни в годината мислим и постъпваме като тези, чиито памет и действия почитаме. Патриотизъм е ако отвреме-навреме направим нещо дръзко от величината на това, което те са направили.

Не са нужни огромни маси хора за нещо дръзко. Пример са пак същите тези наши национални герои, шепа хора на 6-ти септември 1885-та, постигнали огромна промяна.

Трябва просто да се сещаме всеки ден във всяко наше действие да бъдем патриоти. Да мислим дали така ли биха постъпили Левски, Ботев или дръзките водачи на Съединението.

Звучи като че ли слагаме прекалено висока летва пред ежедневното. Но след като сме стигнали дотам да правим компромиси с основни морални и цивилизационни правила, може би само това би ни стимулирало.

Ако наистина сме патриоти.

Електронна “показуха”

Красимир Гаджоков

“Показуха” е руска дума. Използваше се доста в комунистическа България.

Когато се очакваше проверка от висшестоящите в армията, войниците трябваше да “варосваме” бордюрите и фиданките. И да обираме фасовете, да премахваме треволяци. За да изглеждат “поддържани”.

Същото беше прилагано и в бойните учения.

Временно и повърхностно, само докато мине проверката. Без смисъл. Без съдържание.  “Замазване на очите” – това е може би най-добрият превод на тази дума.

Същото правят управляващите – не само сегашните – в областта на прословутото електронно правителство: замазват очите на гражданите.

Порталът на министерският съвет за обществени консултации е типична “показуха”.

Първото нещо, което трябва да видя като гражданин, е как мога да се включа в едно обсъждане. Очаквам една проста страничка с описание на стъпки.

Следващото най-важно е да мога да дам емейл-адреса си, за да получавам известие за нови публикувани проекти там. Също и информация кога и къде ще има присъствени обсъждания.

Сайтът има някаква “регистрация”. Но човек не разбира: за какво всъщност се регистрира? Какво ще получи? Заслужава ли си?

Вместо тези елементарни задължителни възможности, сайтът праща гражданина в паяжина от препратки. По-скоро е направен да е разбираем и удобен за администрацията, не за хората, към които уж е ориентиран.

Но все пак да се опитаме да го ползваме. Избираме страницата “национални обществени консултации”. Виждаме списък с области. Избираме една от тях.

Хм, нищо не се случва на екрана … Избираме друга област – пак нищо.

О, момент! Оказва се трябва да се “сетим”, че се случва нещо най-долу … в невидимата на монитора ни част на уеб-страницата! Недомислица, наглед “малка” само за тези, които не разбират колко важно е потребителите да намират всичко лесно и естествено.

От там избираме един проект, например “Проект на Закон за резерва на Въоръжените сили на Република България (20.05.2011 г.)“.  Виждаме срока за обсъждане, прикачен е текста му.

Но къде можем да направим обсъждането на този проект!?!? Тук, в този сайт?  Не намираме никъде указание във форум ли да влезем, емайл до някого ли да пратим. Някой би възразил, че в “Контакт” има емейл адреси. Но защо човек трябва тепърва да прави усилие да свързва областта на проекта с това кого да потърси в списъка с контакти, като последният просто би трябвало да е  автоматично там?

В някои други проекти все пак има емейл адрес, до който да се пращат предложения.

Но какво “обществено обсъждане” е това? Как ще види обществото, че някой гражданин е предложил нещо, ако само изпрати емейл? И още по-важно – как ще разбере позицията/реакцията на администрацията по въпроса?

Защото предложенията по емейл до българската администрация почти без изключение просто потъват в пощенските кутии на някой държавен служител. Последните дори не са си направили  труда да сложат един автоматичен отговор от типа “благодарим за интереса и участието”.

Един пример е над 8-месечното мълчание на МВнР по няколко запитвания по емейл, при това адресирани до няколко различни служители.

Другият пример: преди повече от месец писах на Министерството на правосъдието, че регистърът на юридическите лица с нестопанска цел на техния сайт не работи (не дава никакви резултати каквото и да въведем за търсене, а преди работещи справки дават програмна  грешка).

Никакъв знак, че са получили емейла ми. Не би имало значение, ако все пак бяха оправили сайта си. Но нищо подобно.

Има много други примери за формално изпълнение на идеи по електронното правителство. Много от тях са объркващи, без логика, без смисъл. Други изискват огромни технически познания от обикновения гражданин, за да ги използва. А може да бъдат направени лесно.

Трети са просто плашещи и объркващи обикновения човек, като в същото време приучават към опасни навици в ползването на интернет.

Несъмнено, вината не е в липсата на технически познания у българските компютърни специалисти.

Проблемът е в приемането на “показухата” като “свършена работа”.

Отговорността е на политиците и държавната администрация. Докато те продължават да нехаят дали създаваните от тях решения са полезни и улесняващи, ще продължи 20-годишното говорене за електронно правителство.

Но без съществено правене.

 

Водещият депутат Фидосова излага електронната си кореспонденция на риск

Красимир Гаджоков

Продължава серията от дребни само на пръв поглед, но всъщност показателни и сериозни грешки на управляващите в разбирането и ползването на Интернет. Същите, които иначе най-гласовито прокламират електронното правителство.

Снимката по-долу е копие на страницата на депутата Искра Фидосова, една от водещите фигури на управляващата партия ГЕРБ в парламента, председател на Правната комисия.

Както се вижда, електронна кореспонденция на народния представител минава не през сървърите на парламента, а през тези на публичния уеб-базиран емейл провайдър gbg.bg.

За един обикновен човек няма нищо лошо да ползва публичен уеб-базиран емайл.

Но това е най-малко непрофесионално за един депутат. Много повече – това е недопустимо, имайки предвид с каква информация се занимава депутат, председател на точно тази парламентарна комисия.

Каква е опасността?

Всеки администратор на компютърни системи във фирмата gbg.bg би могъл да следи електронната кореспонденция на г-жа Фидосова. И не само – би могъл да спира, или дори да променя текста на определени емейли.

Проблемът е, че една частна фирма, предлагаща масова публична услуга, няма как да отговаря на достатъчно високите критерии за защита на информацията и пренасянето й, нужни за един парламент.

И други възможни “капани”

Друга голяма опасност идва от факта, че емейлът в gbg.bg едва ли е филтриран срещу линкове-“капани”. Изпращане на специално приготвен емейл с препратка за отваряне на заразена уеб-страница е най-популярният начин, по който хакерите успяват тайно да инсталират подслушващи програми на компютъра на неподозиращия потребител.

Ако успе да се промъкне, такава програма (“trojan”) би могла да източва всички документи, както и да следи и записва всяка написана буква на този компютър и всяка комуникация.

Г-жа Фидосова борави с изключително чуствителната информация. В нея със сигурност влизат държавни тайни. Затова нейният емейл определено е сериозна и заслужаваща си мишена.

Народният представител носи и лична отговорност, предвид поста си, да притежава минимум познания срещу подобни заплахи. Но в случая вината в по-голяма степен е другаде.

Къде е българският “компютърен гений”?

Съветниците по информационна сигурност на парламента и правителството са длъжни да обучават депутатите в елементарни правила на компютърна сигурност. Но това не е достатъчно. Те са длъжни също и да следят, забелязват и коригират подобни проблеми.

Ако и електронното ни правителство ще е такова, по-добре да изчакаме народните ни избраници и съветващите ги специалисти да пораснат до адекватно съвременно ниво на познание за технологиите. Иначе един ден вредата – при това в големи мащаби – може да е по-голяма от ползата.

Съветът по електронно управление: без никакъв начин за връзка и без никаква дейност

Красимир Гаджоков

В българската държавна администрация са се нароили безброй съвети за какво ли не.

Само ако можеше да се свържем с тях някак си, а?

Иронично, фрапантна е липсата на информация за връзка не с кой да е друг съвет, а точно с толкова нашумелият и оглавен лично от премиера “Съвет по електронно управление” (виж снимката по-долу) …

Де да беше само това … създаден на 26 септември 2011 г., съветът все още няма  нито правилник за работа, нито работна програма, нито отчет – както се вижда от страницата му.

Обявеният за лично натоварен от премиера отговорник за електронното правителство – заместник-министър Валери Борисов – също не може да бъде достигнат по никакъв начин, както се вижда в неговата страница в Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията.

Задава се едно страхотно електронно правителство, направо свят да му се завие на човек …

По делата им ще ги познаете (а не по големите приказки и медийните изяви).

Тотален провал на защитниците на пушенето

Красимир Гаджоков

В “национален” протест в София срещу предстоящата окончателна и (почти) пълна забрана на пушенето, включително в заведенията за хранене, днес се включиха смешните 200 – 600 души (според различни източници).

Уважавам хората, които са станали зависими от цигарите, но макар да не могат да спрат навика си, поне имат разума и мисленето да осъзнават огромния проблем. Не само за себе си, но и за околните, най-вече близките си.

Но нямам грам толерантност към наглото нахалство на прокламиращите някакво “право” на пушене. На тях им липсва не само култура – нищо, че са от “света на културата” (такива като Андрей Слабаков).

Липсва им елементарна цивилизованост – да са научили, че “право” в обществените отношения е нещо, което не вреди насила на другите.

Липсва им елементарно уважение към правото на другите около тях, които са принудени да се тровят и да заболяват от най-страшните болести.

Като уплашени щрауси заравят главите си в пясъка и не искат да чуят за безспорните доказателства на науката и практиката за вредата от пушенето за околните. Като се почне абсолютно доказаната връзка между цигарения дим и ракът на белия дроб, и се мине през куп други болести, предимно сърдечни.

Те не желаят да плащат многократно по-големи здравни осигуровки за себе си, защото безспорно разходите за тяхното разболяване, дори и без фатални последици, ще са многократно по-големи от тези за непушач.

Те казват, че не карат никого да диша дима им насила. Дали? Дали режисьорът Андрей Слабаков, когато работи, излиза винаги навън да пуши? Дали същото прави социологът Андрей Райчев, когато там където работи, идват други хора?

Изключително срамно, грозно и гротескно е присъствието в проявата им на председателя на столичната колегия на Българския лекарски съюз  д-р Милан Миланов. Дори само това му участие трябва да е достатъчно на тази престижна организация веднага да го свали от поста му. И не само – а да го изключи тотално. Не може да е лекар човек, който публично промотира доказана вреда върху здравето.

Смешни са и заплахите, че забраната за пушене в заведенията едва ли не ще срине икономиката. Опитът в целия свят – който е на 10-15 години напред от България в това отношение  – е че хората ни най-малко не спират да ходят в ресторанти и заведения просто защото вече не се пуши.

Преди две години се оплакаха, че са били “изненадани” от забраната и поискаха отлагане.

Сега пак искат отлагане, до “преминаване на кризата”. Защото, видите ли, били инвестирали за разделянето на пушачи и непушачи, изискано от досегашния закон. И тази инвестиция трябвало да им се изплати.

Само дето още тогава беше ясно казано, че разделянето е временна мярка и две години по-късно ще има тотална забрана. Никой не ги е карал насила да инвестират в разделяне, вместо още тогава да превърнат заведенията си в такива само за непушачи.

И в никоя страна, никога в историята, не е било гарантирано на един свободен предприемач, че инвестициите му ще се изплатят. Бизнесът е риск, а риска означава и загуба, не само печалба.

Да са мислили поне за две години напред, а не да се надяват да вечни отлагания. Защото няма съмнение, че едно повторно отлагане ще ги научи, че могат безкрайно да разиграват здравето на нацията заради съмнителна разлика в печалбата си.

В България твърде често оставяме на нахални самозванци да налагат на огромното мнозинство от свестни хора своята анти-цивилизационна и анти-логична позиция.

На нахалниците трябва да се опонира със сила, не с примирение.

Леви или десни, но не и демократи

Красимир Гаджоков

За левите е ясно – държавния контрол за тях е цел номер едно.

Но защо все по-често се оказва, че и десните са привърженици на контрола върху словото, а сега и върху правото на личен живот?

Камарата на представителите на американския Конгрес преди дни отхвърли забрана върху практиката , започнала наскоро: работодателите да изискват потребителското име и паролата от социални мрежи като Фейсбук на кандидати за работа.

Явно реалната дясна политическа философия не се покрива с демокрацията. Същите конгресмени наскоро бяха яростни защитници на ACTA, международното споразумение за борба срещу контрабандата, което обаче – ако бъде прието в сегашния му вид – застрашава най-продуктивната революция в историята на човечеството: обмена на идеи и информация Интернет.

Американските десни (и някои техни колеги от Европа – като спечелилата абсолютно мнозинство дясна партия в Унгария) са очевидно за свобода на предприемачеството и по-малка намеса на държавата в бизнеса. Но когато става въпрос за намеса на същия този бизнес в правото на неприкосновен личен живот, същите тези прокламатори на свободата са върли защитници на методите от “1984”.

Затова явно трябва да делим политическият спектър на три части: леви, десни и демократи.

Онтарио, Канада: избори без параноя, без истерии и без правителствени недомислици

Красимир Гаджоков

(снимки: theglobeandmail.com)

6-и октомври, 9:30 сутринта. Обещание за слънчев ден.

Едно по-голямо оживление по улиците. Хора на най-различни възрасти влизат спокойно в центровете на общностите или училищата, за да гласуват в редовните парламентарни избори на провинция Онтарио, Канада.

13.2 милиона жители, от които 8.7 милиона избиратели. Но над два пъти по-малко депутати от България (със 7.4 милиона граждани) – само 107.

Дори за един огромен и адски динамичен град като Торонто – 5 милиона жители с градовете-сателити – е невероятно спокойно.

Може би защото човек може да гласува и в 10-те дни преди самия изборен ден?
И дори по пощата.

Ако си получил предварително пратеното по пощата “известие за гласуване”, влизаш и гласуваш моментално: показваш го заедно с идентификация (например шофьорска книжка) и срещу това получаваш бюлетина.

Ако не си носиш “известие за гласуване”, се записваш на отделно място и тогава гласуваш. Там чакат 3-4-ма души, но пак се минава бързо.

Има около десет маси с по двама обработващи (повечето доброволци) – на практика десет “комисии” само в една избирателна секция.

На метър зад всяка такава двама приемащи гласовете, има малка училищна маса. На нея малка, полу-отворена кутия от твърд картон – на практика “избирателна кабинка”. Достатъчна да прикрие какво отбелязваш в бюлетината. Не че някой гледа …

Шест кандидата в моя район: мажоритарна система – гласуваш за човек, не за партия. Въпреки това, всички кандидати представляват някоя партия – парадоксално или не, това е факт точно в системата, предразполагаща най-много независимите кандидати. И при положение, че независимият кандидат трябва да внесе само $1000 депозит (за България е 15 000 лв!!!).

Бюлетината е малка, черен фон, имената на кандидатите в бяло. Полето за отбелязване е голямо бяло кръгче.

Няма значение с какъв знак ще отбележиш там: има ли нещо вътре само в едно от полетата, бюлетината е валидна (пише го изрично).

 

Урната е от картон, непрозрачна.

 

Пускаш сгънатата на хармоника бюлетина, докато един от обслужващите урната отбелязва в предварително разпечатания списък избиратели, че си гласувал. Не се подписваш никъде.


Ако предварително знаеш за кого ще гласуваш – минаваш за 1 минута. Приятен ден!

Теоретичните възможности за злоупотреби – огромни, ако ги оставим на богатото въображение на българския манталитет.

Реалните злоупотреби – нула.

А в някои щати в САЩ тепърва дори има дебат дали да искат идентификация при гласуване …

Кандидат-президентът Калфин не познава критичен момент в Изборния кодекс в професионалния си ресор!

Красимир Гаджоков

Току-що научихме от агенция Фокус, че класираният към момента на второ място от социологическите агенции кандидат за президент на БСП Ивайло Калфин не познава критичен момент в Изборния кодекс.

И то не в коя да е област, а относно гласуването в чужбина – нещо, което беше негов ресор като министър на външните работи в предишното правителство на тройната коалиция.

Конкретно: кандидат-президентът от БСП заявява, че избирателни секции в чужбина могат да се образуват не само със сърбан необходим минимум заявления, а и ” … по преценка на посланика …” .

Г-н Калфин и екипа му не само не са чели закона – за разлика от група обикновени български граждани в чужбина.

Явно са пропуснали да забележат и големия медиен шум, който вдигнаха българите в чужбина през последните три седмици за огромните издънки и нарушения на закона от страна на МвНР и ЦИК във връзка с гласуването в чужбина за президент на България.

Г-н Калфин, сверете си часовника! Годината е 2011-a, а не 2009-а. Преди две години, когато Вие бяхте външен министър, в предишния изборен закон,  наистина имаше такава клауза.

Но тя беше изрично премахната от сегашното мнозинство.

Къде бяхте по време на дебатите и гласуването на новия Изборен кодекс, за да отстоявате запазването на тази възможност?

(Добавка: поправиха ме, че г-н Калфин е бил евродепутат през това време. Това обаче не е оправдание да не следи точно този важен закон, който попада в бившия му ресор на външен министър, както и в ресора му на представител на България в Европейският парламент.)

“Жълтият милиционер”: дежурен по електронно правителство

Красимир Гаджоков

Българското “електронно правителство” предоставя твърде малко реални услуги.

Освен ако някой се бърка: електронните образци на бланки за писмено-подавани документи, с каквито е пълен специално предназначеният портал www.egov.bg, не влизат в това число.

Би било добре ако поне малкото налични електронни услуги работят безупречно, гладко и безпроблемно за гражданите. И да изискват минимална компютърна грамотност.

Дали сте данъкоплатец, служител във фирма или учреждение, или предприемач – със сигурност ще предпочетете да си свършите бързо и ефективно работата с държавната администрация. Без да трябва да ходите “на място” и да висите по опашки.

Интернет-страниците на електронното правителство би трябвало да ви дават точно такава възможност.

Българската държава, обаче, не мисли така. Или въобще не мисли.

Защото на нейните интернет-страници ви очакват безброй недоразумения.

Най-голямото от тях е “жълтият милиционер”, дежурен по електронно правителство.

С Firefox – най-ползвания в България браузър – заредете сайта на Търговския регистър и от ляво, изберете “Електронни услуги”.
Или на сайта на Националната Агенция за Приходите в средното каре “Електронни услуги”, изберете връзката към https://inetdec.nra.bg .

Какво виждате?

Създателите на Firefox сигурно нямат идея за специалния за българите смисъл. Но стилизираната картинка на фигура с характерна фуражка и, особено, диагоналната препаска през тялото, наподобяват изключително много милиционер от времето на комунизма в България.

От какво “пази” този милиционер?

На практика, от това да бъдат ползвани правителствените електронни услуги.

Пази също раздутата държавна машина, която харчи огромни средства за заплати на хора на “гише”.

За щастие, поне едно е сигурно – “жълтият милиционер” не е на подчинение на вътрешния министър. Не е там за да ви подслушва.
Напротив. Иронията е, че той е там за да ви предупреди точно обратното: да не се доверявате на този правителствен уебсайт.

Точно това ви казват предупредителните надписи около него. Но дори и интернет-браузърът ви да е на български език, нямате никакъв шанс като обикновен човек да разберете какъв е проблема.

На повечето сайтове за електронни услуги на администрацията се очаква да въвеждате ваша ценна и строго пазена лична или фирмена информация.

Вместо това, ви посрещат плашещи предупреждения. И то не какви да е, а поставящи под въпрос точно сигурността на връзката и автентичността на сайта!

Какво ще направите, като видите всички тези предупреждения?

Почти сигурно ще се откажете от предложението да бъдете обслужен от държавата по този начин.

Защото колко ще са достатъчно “смелите” да щракнат цели пет (!!!) последователни предупреждения (с Firefox)? На всяка стъпка да изчетат текстовете им, да ги разберат. И след всичко това, все още да имат смелостта да подадат на администрацията своята ценна информация чрез подобен сайт?

Освен ако, разбира се, смятаме за нормално не кой да е, а точно НАП да ни съветва да изберем “Continue to this website (not recommended)“. Ей така, на английски, без дори да ни обяснява за какво става въпрос (надписа се превежда “Продължете към този уебсайт (не се препоръчва).”

Забелязахте ли фразата “не се препоръчва”?

На всичко отгоре, точно този текст ще видим само с по-малко популярния в България браузър Internet Explorer. Никой във въпросните институции не е обяснил какво да правят ползващите Firefox, Chrome, Safari и Opera.

Предаването на информация с висока степен на тайна по интернет се защитава с криптирана (“засекретена”) връзка между браузъра и интернет-сайта. Така никой не може да “подслуша” комуникацията на данни някъде по средата. Например, някой администратор в Интернет-провайдъра, или – нещо “нечувано”, разбира се – законово неупълномощен друг държавен орган.

Ако имате “безстрашието” да се съгласите с всички тези предупреждения (и, разбира се, разберете кое е “съгласяване”, особено на друг език), връзката ви все пак ще бъде криптирана.

Това не е нормалния начин да реагираме на проблеми със сигурността в интернет.

Един брилянтен “параграф 22“

Ако потребителя се “сети” предварително, че трябва да има универсален електронен подпис, неговото инсталиране предотвратява появата на “милиционера” във Firefox. Но това е просто друг начин хората да бъдат учени да игнорират предупреждения за доверие към интернет-сайтове.

Какво пречи, когато изберем страница за електронна услуга, вместо веднага да бъдем шокирани с “милиционера”, първо просто и кратко да ни кажат от какво имаме нужда? И чак тогава да ни препращат към същинската електронна услуга.

Или да ни предложат възможност да опитаме първо дали имаме електронен подпис и дали той е настроен правилно?

О, един момент: страница за такава проба има все пак на сайта на Търговския регистър – “Тестово подписване”.

Преодоляваме недомислието, че тя е чак най-долу, доста след връзката към “Електронни услуги”. Щракаме към нея за да изпробваме електронния си подпис и … О! Нима сте изненадани? Пак “жълтият милиционер”!

Малко са похвалните изключения като Националната Здравно-Осигурителна Каса (НЗОК). Там предварително обясняват какво ви трябва и къде да го намерите. И възможността да проверите дали е готов за ползване електронния ви подпис не ви вкарва в порочен кръг …

Възможно ли е все пак всичко да преминава гладко, без “милиционери”?

Без неразумни и опасни съвети да доверяваме ценната си информация на сайтове, които изрично “не се препоръчват”?

Възможно е. Просто българските фирми, продаващи на държавната администрация услуги за електронен подпис – B-Trust, StampIt и всички други – трябва да работят професионално.

Ако не – правителството да ги задължи.

Ще струва известна допълнителна сума: нужно е  да бъдат оторизирани от фирми, на които браузърите по подразбиране имат доверие. Сумата не е кой знае колко – около 50 лв за сайт на година. А и както е нормално за всеки бизнес, просто ще натоварят клиента – в случая правителството – с този допълнителен разход.

Но страхотно ще улеснят гражданите и бизнеса, за които в крайна сметка са предназначени тези услуги на електронното правителство.

И няма да ни плашат с “жълти милиционери”.

Тъй както няма съмнение в техническата компетентност на фирмите за електронен подпис, остават нужни само отговорност и професионализъм. А у държавната администрация – старание да бъде реално, а не само показно полезна.

Качества, масово липсващи в реализацията на българското електронно правителство както на управленско, така и на техническо ниво.