Как скандалът Първанов-Дянков може да е много полезен

Преди няколко дни писах, че президента – и не само той, а всеки – е прав да реагира срещу сериозни безпочвени подмятания, изказвани от публични личности.

Масовата реакция, която последва със задълбочаването на скандала, е в две посоки: “да защитаваме нашият човек на всяка цена” и “Първанов няма право заради другите си грехове”.

“Да защитаваме нашият човек на всяка цена” е много стара и древна “стратегия”. Не е измислена от нас, българите.

Но безспорно достигнахме върхове в “изкуството” да я прилагаме в нашата политика. Безпринципно да защитаваме наш съмишленик, който е нападнат от политическия ни противник. Без значение дали “нашият човек” има моралното право.

В последните няколко дни тази стратегия се прилага както от защитниците на Първанов, така и от тези на Дянков.

Реакцията на ГЕРБ стигна до плачевно-смешни крайности: да твърдят, че със записването на разговора си с Дянков, президента е нарушил чл. 32 от Конституцията. В това предписание на главния закон се казва, че никой гражданин не може да бъде записван по никакъв начин без негово знание и съгласие.

Само че двамата не са просто граждани, а избрани от нас да ни представляват във вземането на решения от името на всички ни. Като наши представители, те са публични личности.  Затова ние имаме свещеното право да знаем как мислят и какво говорят. Особено когато от такова говорене зависи как живеем, дали просперираме, или тъпчем на едно място.

БСП и поддръжниците на Първанов, от своя страна, игнорират изискването за елементарна коректност и почтеност: Дянков да е бил изрично предупреден, че ще бъде записван. Тирадата на президента към края на прословутия разговор, несвързана с конкретната тема на диспута, навежда на мисълта за  предварително намерение този разговор да стане публичен. Твърде много популизъм лъха оттам.

И двата “лагера” прибягват до шокиращо плитки популистични кампании в защита на “своя човек”. Реалистите веднага ще реагират: “така е в политиката, поддържаш своя отбор безрезервно.”

Проблемът, обаче, е че обикновеният човек търси къде е морала, къде е здравият разум, обществената полза във всичко това. И подобна “стратегия” остава горчивия вкус, че политиците бранят прегрешилите “свои хора” безпринципно и продажно.

“Първанов няма право заради другите си грехове” е, за съжаление, преобладаващата стратегия на противниците на президента.

Те, безспорно, са напълно прави, че президента има достатъчно обществени прегрешения. Той няма моралната сила да ни убеждава в своята “принципност” в този конкретен случай. Достатъчен е факта, че скриваше години наред, че е бил сътрудник на ДС. Без значение, че било по “научна линия” и не засягало пряко живота на отделни хора.

Това, обаче, съвсем не означава, че не трябва да се опитаме да погледнем обективно кой в крайна сметка е на правилната позиция по съществото, по основния въпрос на проблема между двамата държавни мъже.

И ако успеем да го направим, макар и да ни е трудно, ще трябва да признаем пред нас като общество, като хора, няколко болезнени неща.

Този скандал е просто най-осветената до момента от политическите прожектори   конкретна случка на една масова, убийствена за всеки от нас лично и за обществото ни като цяло практика.

Това е практиката без факти, дори без непреки подкрепящи тезата обстоятелства, да набедяваме някого в нещо изобличително за него. При това в нещо достатъчно тежко, което сериозно да нарани авторитета му.

Ей така, без замисляне за достойнството на другия, за неговото име и чест.

И ако честта на президента Първанов безспорно няма голяма стойност заради направеното от него да падне в очите на хората, то защо трябва да е така с честта на всички други хора?

Тази убийствена практика е толкова широкоразпространена и толкова отдавна навлязла в манталитета ни, че е част от общественото ни подсъзание. Ние дори не я забелязваме.

Реагираме като отправяме фрапантни и сериозни обвинения без да се замисляме. Просто защото “така чух”. “Така писаха вестниците”. Защото е лесно. И има някакво перверзно удоволствие да унижим противника си. Колкото може повече.

И ако “обвиняващите” го правят вероятно нарочно и с користна цел, то защо огромното мнозинство от обществото ни приема за “чиста монета” тези твърдения ? Без подлагане на елементарно критично съмнение, търсене на потвърждения на обвиненията? Без прецеждане през здравия ни разум, през логиката – дали твърдяното е възможно, особено в обичайно приписваните му безкрайно преувеличени мащаби?

Огромният проблем е, че сме превърнали тази практика в начин на решаване на обществените си проблеми. Не ни интересува дали това е честно, дали е почтено, дали е достойно.

Имаш противник? Набедяваш го в каквито си искаш измислени прегрешения. Просто възможни заради заеманата от него обществена позиция. “Има достъп до средства, до вземането на решения – следователно ги използва да се самооблагодаетелства”.

И най-невероятното поражение на умовете ни е, че простата теоретична възможност за някакво прегрешение приемаме за “доказателство” за фактическото му извършване. Достатъчно е само някой – от достатъчно “високо” място – да извика “царят е гол”.

Така бяха съсипани достойнствата на не една личност в последните 20 години. Спомнете си само истерията “мистър 10%” за бившият вицепремиер в правителството на Иван Костов – Александър Божков (лека му пръст).

“Костов уби дете!”, “СДС спонсориран от Чорни!”, “Царят има чуждо гражданство!” – все истерии, оказали се лъжа, но накърнили дълбоко достойнството и образа в обществото на набедените в тях.

Имаме шанса конкретният скандал Първанов-Дянков да ни извади от унеса. Да ни накара да преосмислим ценностите си. Да бъдем почтени в отношението си към честта на другите. Да обосноваваме твърденията си и да обвиняваме в сериозни прегрешения само когато имаме сериозни причини и най-вече сериозни доказателства.

Имаме си много ценна народна мъдрост, сякаш написана точно за това: тежък камък хвърли, тежка дума не казвай.