Компромис между тайната на комуникация и по-ефективно МВР е възможен

Министърът на вътрешните работи се учудва защо трябва да е труден достъпа до личните данни на гражданите, при положение, че тези същите данни са “достъпни на всяка касиерка в мобилен оператор“.

В интерес на истината, това разсъждение не е уникално дори за демократичните държави: в Канада има почти същото желание от страна на аналогичното министерство, а в САЩ достъпа е позволен ако до три дни след такъв достъп бъде уведомен съдът.

Интересно колко повърхностен е – поне в медиите – дебата по този изключително важен въпрос. Типично в за съжаление наложилия се непрофесионален стил, българските журналисти или не са разбрали същността, или използват неразбираем език да я обяснят.

Има не един, а два основни аспекта в този дебат:

  • достъпа на МВР до обща информация за комуникацията на гражданите – кой с кого, как и по кое време комуникира (без съдържанието на самата комуникация)
  • достъпа на МВР до съдържание на комуникацията на гражданите – какво точно са обменили като информация помежду си двете комуникиращи страни

МВР иска да може – без специално съдебно разрешение – да получава лесно, без предварително разрешение и в реално време информация от комуникационните фирми от първия аспект: с кого комуникира даден абонат (телефонни номера или интернет-адреси на двете страни), коя от двете страни е инициирала комуникацията, по кое време и с каква продължителност е била връзката.

МВР са прави, че такава възможност ще им помогне в проследяването на престъпления, както и за по-добри доказтелства в съда. Но обществото е в правото си да се притеснява за злоупотребите, които могат да бъдат извършени с подобна възможност.

Компромисът между по-ефективна борба с престъпността и от друга страна правото на гражданите за тайна на комуникацията може да бъде постигнат с правилните контролни механизми:

  • Всеки отделен достъп на МВР до информация за комуникация на определен гражданин, трябва да бъде записван от системите на комуникационната фирма, от която е бил получен (отново – това не включва  достъп до съдържанието на комуникацията!).
  • МВР трябва да бъде задължено да поддръжа своя собствена система с всички подобни заявки, в която да не могат да бъдат внасяни промени от МВР служители. За целта техническия администратор на подобна система не трябва да е на подчинение на МВР, но непремено трябва да е държавен служител.
    На тази система трябва да бъде правен редовен одит.
  • Фирмите, осигуряващи достъпа, трябва да бъдат също задължени да пазят списъка от тези достъпи от страна на МВР във времето (‘backup”), например поне 5 години, както и защита от неправомерен достъп.
  • Комуникационните фирмите и МВР трябва да бъдат задължени от закона да предоставят записите за конкретен гражданин, ако такива има, след доказване на самоличността му пред фирмата/МВР.
  • Подобно на САЩ, до три дни след получаване на такива данни, МВР задължително да уведомява съда, като предоставя записа от общата информация (време на получаване на информацията, страни на комуникацията, самоличност на комуникиращите страни – ако е известна, вид комуникация).

Такъв механизъм ще осигури невъзможност за безконтролно и безотговорно използване на тайни.  Гражданите, с помощта на съда, ще могат да контролират МВР в използването на тяхната лична  информация.

2 thoughts on “Компромис между тайната на комуникация и по-ефективно МВР е възможен

  • 02.03.2009 at 07:05
    Permalink

    Положението с личната информация е голям проблем и мисля дори, че по опасната част е информация която оставяме за нас в Интерент. Google има толкова информация за гражданите и я използва за да фокусира вниманието на потребителите на интернет за да им продаде възможно най-добре продукти и услуги. За какво ли ще я използва утре 🙂 и докъде ли ще се стигне. Информацията с всеки изминат ден е по-достъпна за всички и как се използва и за какво????

  • 02.03.2009 at 11:38
    Permalink

    Трябва ясно да различаваме двата случая: информация (комуникация), която ние доброволно сме сложили някъде като *публична*; и такава, за която говоря в постинга – която е по дефиниция лична тайна.
    Перфектни решения, задоволяващи противоположни крайности няма: има нужда от компромиси между сигурност и тайна на личната комуникация. Важно е компромиса да е разумен, защитаващ достатъчно индивида. Конкретни механизми на контрол за такава защита са отдавна известни и прилагани по света – просто в България дискусията е повърхностна и популистична.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *