Принципът “те си знаят” в българската журналистика

Следящите реномирани медийни издания на други езици със сигурност са забелязали това: трудно е да следиш събития в българската преса.

Отразяването на едно събитие рядко следва добре известни журналистически и стилистични правила. Обикновено дадена публиакция, особено новинарска, е куп нахвърляни абзаци, без особена връзка помежду си.

За разлика от общоприетата и отдавна известна структура: въведение с последното развитие по новината, след което някъде най-късно по средата на текста има припомняне как е започнало всичко, какъв е основния проблем, от който е тръгнала новината.

Ясно се забелязва как българската преса разчита на това, че читателя вече е “навътре” с новината, че е следил подробно развитието й до този момент. Няма припомняне. Ако човек по някакви причини не е следил новините няколко дни, почти сигурно ще се чуди на поне няколко новини – какво е станало всъщност, какъв е проблема, как е започнало всичко.

“Те си знаят” е явно доста фундаментален “принцип” в българската новинарска журналистика.

Чета информацията на Всеки Ден за избора на председател на СДС. Разбирам, че Мартин Димитров е преизбран. Но не мога да науча какъв е резултатът. Журналистът до таква степен е увлечен в разчепкването на това кой какво е казал, че е забравил да включи едва ли не най-важното от това събитие: с колко е спечелил Димитров.

За съжаление, подобен “стил” се практикува от огромната част от изданията. Особено тези без сериозна редакторска работа – предимно медии, представени само чрез интернет.

“Вчуждяването”* на българския език

Когато заживях в Канада през 1995-та, ми беше смешно и ми звучеше надуто, когато някой от сънародниците  вмъкваше с лекота английска дума в разговор на български.

След време разбрах, че това се случва неусетно. Особено в онези години, когато много неща ги нямаше в българската действителност. “Оправдание” беше и професията ми – информационни технологии, която винаги е била изпълена с чуждици (няма собствена българска дума за “компютър”, докато във френския има).

Започнах съзнателно да се опитвам да се “хващам” преди да вмъкна чуждица в разговор, и да произнасям българската дума.

Чужбина, казваха ми: няма как, този процес е просто естествен.

Оказа се, обаче, че не само аз – или въобще българите в чужбина – страдаме от “синдрома” на твърде лесно “създаване” на “нови” думи в българския език.

Българските обществени фигури през последните 20-на години масово и безразборно “официализираха” нови думи в езика ни. За съжаление, вместо да бъдат страж на езиковата чистота, медиите мултиплицираха ефекта многократно.

Не обичам да съм голословен, затова ето няколко конкретни примера, с “превод” на български:

  • Илиана Йотовa, депутат: Може ли да вмъкна една ремаркА? (в ТВ предаване)
    на български: забележка
  • “… направихме мастерирането в студиото на … ” – певица на финал в Евровизия 2009, по “БГ Радио” 4 февр 2009
    на български: аудиообработка

—–

* вчуждяване - измислена от мен дума, все пак звучи по-добре от някоя от гореизброените

Против задължително изучаване на отделен предмет религия

До: Коалиционния съвет на Синята Коалция
До: Парламентарната група на Синята Коалция

Открито писмо

срещу законопроекта на Синята Коалиция за задължителен предмет „религия” в държавните училища

Уважаеми дами и господа,

Винаги съм бил и ще остана поддръжник на Синята Коалиция и партиите в нея.

Но понякога ще трябва да изразявам категорично несъгласието си с някои идеи на Коалицията.

Такава е идеята за задължителен предмет „религия” в държавните училища.

Намирам тази идея за ретроградна и нарушаваща принципите на Конституцията за категорично разделяне на държавата от религията. Тази идея внушава, че религията има специално място в дръжавата и без нейното задължително изучаване, човек би имал непълноценно образование.

Нека религията бъде изучавана в съответните предмети, свързани с нея – философия, история и др.

Намирам намерението за този законопроект на Синята Коалиция противиречащо на свободата на мисълта – върховна ценност, изповядвана от СДС и ДСБ.

С уважение,

Красимир Гаджоков,

Привърженик на Синята Коалиция
http://www.gadjokov.com

20 години по-рано: студенти за демокрация и автономия на ВУЗ

Неочаквано тези дни попаднах на   клип от демонстрацията за автономия на ВУЗ от 14 декември 1989. Бях един от инициаторите и главен организатор на тази акция. Тръпка беше да открия, че е било запечатано и запазено на лента нещо, в което съм вложил много енергия и ентусиазъм преди 20 години.

Тази демонстрация, заедно с живата верига, организирана от СДС (по-специлано от КТ “Подкрепа”), прерасна в най-големият и най-силен антикомунистически протест през последните 45 години до него момент.

Моя милост, като един от идейните инициатори и основателите на Независимите Студентски Професионални Съюзи (НСПС) и пръв председател на формацията във ВМЕИ-София, бях един от подписалите уведомлението до Столичен народен съвет (СНС) за демонстрацията. Другият подпис е на моя близък приятел и активен участник в студентските събития Стефан Кънчев Христов, тогава студент по информатика в Софийският университет “Климент Охридски” (по него време още нямаше “Св.” пред името на патрона му).

заявление от 06.12.1989 до СНС за демонстрация на 14.12.1989

уведомление от 06.12.1989 до СНС за демонстрация на 14.12.1989

призив към студентите за демонстрацията на 14.12.1989

призив към студентите за демонстрацията на 14.12.1989

Клипът започва с кадри от веселата “суетня” сред организаторите, на стълбите пред  Народният театър. На преден план е Емил Кошлуков, тогава председател на Независимото Студентско Дружество – НСД (как НСД се включи в демонстрацията, разказвам по-надолу). Зад Емил, в светло палто се вижда и Чавдар, един от активистите на НСД от ВМЕИ-София. … чети нататък »

Не наглостта на престъплението, а наглостта на отричането

Най-страшното не е, че висши политици и държавни служители в България биват хващани в престъпления. Това  се случва във всяка държава. Дори и в най-свястната.

По-страшното е, че те се държат нагло и заплашително пред обществото, дори след като бъдат представени публично сериозни обвинения срещу тях. Страшно е и че съпартийците и антуража им ги подпкрепят. Вместо да избягат веднага от тях като от чума – както правят в уважаващите се държави.

А най-голямата наглост е някой заподозрян в сериозни престъпления да поучава в професионализъм и морал .

Това трябва да стане недопустимо. Такъв човек трябва да бъде изхвърлен завинаги от обществения живот, не само наказателно преследван.

Защо, обаче, това не става?

Защото вътре в себе си мнозинството българи явно приемаме за “допустимо” облагодетелстването от обществена позиция. Реагирали сме били срещу такива неща? Да, ама само когато други се облагодетелстват. Когато изведнъж ние имаме шанса да направим същото, “възмущението” ни се изпарява на секундата.

Политиците ни, от които постоянно се оплакваме, са такива, защото масово и ние сме същите.

“Кой с кого” е явно по-важно от “кой какво”

И този път преди изборите ще липсва най-важният, съшественият дебат: кой какво предлага по най-наболелите за хората въпроси. А няма съмнение, че има три най-важни въпроса: корупцията, безсилието (или нежеланието) на съдебната власт да вкарва в затвора очевидни престъпници, и икономиката.

Не само очевидно мръсните номера на очевидно притесняващите се за запазването на властта си БСП/ДПС отвличат вниманието от най-същественото.

Другото, още по-притеснителното е “джафкането”  между десните. Патетично необяснимо е как така малка България има толкова много “десни”, обособени в отделни партии. В САЩ, вътре в Републиканската партия, има невероятно по-силно различаващи се “фракции” в сравение с това колко се различават българските десни едни от други. Но няма постоянно разцепване. Нещо повече – няма такова въобще.

Сигурно е защото в САЩ различията вътре в партиите са принципни: по политически въпроси. У нас раздробяването на десните  не е по това, което дефинира политиката и смисъла да има различни политически формации.

“Големият дебат” на десните у нас е кой с кого е. Или дали е против някого. Ей така, лично – не че имат някакви съществени политически различия. В няколко интервюта на бивши СДС или ДСБ активисти от голяма величина няма и думичка по същественото. Не се вижда по какви икономически или политически възгледи се ги различават от бившите им съратници, та са решили да се разделят с тях.

СДС и ДСБ нямат дори една съществена политическа разлика помежду си. Имат различия в отношението си към историята си и към лидерите си.
Но достойно ли е само поради това да се самообезсилват и самозаличават? Не обезсмисля ли това съществуването им: че поставят историята и лидерите си над целта, с която са ги натоварили техните избиратели и симпатизанти?

Изборните злоупотреби като оправдание за политически провал

В повечето щати на САЩ не се изисква доказване на самоличност с документ със снимка при гласуване в избори. Доста любопитна подробност, която повечето хора по света дори и не допускат.

Едва ли има българин в страната, който – ако знаеше този факт – не би се шокирал. Умът му не би побрал как е допустимо това, като се има предвид какви лесни възможности за злоупотреба предлага?

Отговора е, че в САЩ има голямо доверие към и между хората. Това, че има възможност за някаква злоупотреба, не означава, че тя непременно се експлоатира. Нито, че такава “вратичка” има достатъчно голямо влияние, за да промени съществено резултатите.

В България отделяме огромна енергия (и средства!) да “запушваме” потенциални “дупки” за злоупотреби при гласуване. При това много по-малки “вратички” от тази в САЩ.

Все по-често загубилите изборите партии в България прибягват към изцяло безпочвени и безотговорни оправдания на загубата си в лицето на изборните злоупотреби. Като се почне от многократно раздути, нелогични твърдения за купуване на гласове и се стигне до подозрения за масови документни измами (”мъртви” души).

Една по една възможностите за такива злоупотреби биват премахвани: например изискването за “уседналост” за ервоизборите. Това, обаче, не намалява раздуването на безпочвени обвинения към “системата”.

Десетки години огромен “трън” в очите, внушаван и повтарян папагалски от медии и партии, беше гласуването на българските турци, които не живеят в България. Огромна обществена енергия отиде в твърденията, че точно това храни безспорно несъразмерно голямото влияние на ДПС в политиката.

И какъв беше резултата, след като гласуването в евроизборите беше забранено за българските турци, живеещи в държави извън ЕС ? ДПС постигна най-големия изборен резултат в историята си.

Не, че изборни злоупотреби няма. Не, че няма какво да бъде поправено и подобрено в законите. Но многокранто раздутото влияние, което се приписва на възможностите за злоупотреби, откъсва вниманието от истинската причина за изборни провали: загубата доверието на избирателите.

Как да спрат политически назначения в края на мандата

Дни преди края на мандата на тройната коалиция БСП, ДПС и НДСВ спазариха отдавна изискваните по закон, но отлагани, държавни постове в ключови органи и така ще запазят контрола си върху тях и през следващите години.
(Медиапуул, 20 май 2009)

Подобни законни, но неморални политически “номера”, трябва да бъдат предотвратени.

Най-лесния начин за недопускане на подобни “бомби със закъснител” е законова поправка, която да намалява мандата на съответния държавен служител с времето, с което отговорния да го назначи властов орган е закъснял да го избере, ако това време е повече от три месеца (например).

Така колкото по-дълго управляващите протакат едно назначение с евентуална цел да бъдат по някакъв начин облагодателствани по-дълго във времето след завършването на мандата им, толкова по-малък мандат ще има “техния” човек.

Така и новодошлите на власт няма да имат достатъчно оправдание да заменят назначените, което пак би могло да бъде изтълкувано като “уреждане” на “свои” хора.

Няма шанс без промяна мирогледа на съдиите

Много добър анализ на Атанас Чобанов, кандидат за евродепутат от граждансклата квота на Синята Коалиция, за това откъде (почти сигутно) идва финансирането на сайта “Бойкостов”.

Шокиращото по същество в този случай е, че търсим “истинска” вина на Марио Николов. И я намираме само в това, че е ощетил европейските данъкоплатци с реекспортната измама.

Сякаш няма “достатъчно” вина по случая за неразрешеното финасиране на БСП от негова страна.

Във всяка уважаваща се, правова държава номера “аз дадох на работниците си по 10 000 лв и те решили да ги дарят на БСП по свое желание” няма шанс дори да мине през главите на евентуалните измамници. Камо ли да бъде приет за оправдание от съда.

Много хора не осъзнават, че демокрацията сама по себе си не е гарант за справедливост.

Все по-ясно става, че огромно значение има начина, по който мислят българските съдии. Каква е тяхната “логика”, какъв е техния светоглед, какви са ценностите им.

И номера “съдиите просто прилагат закона, не го тълкуват” също не минава в развитите страни. Няма начин (и няма никъде в света пример) един закон за толкова сложни неща да обхваща до най-голяма подробност всеки възможен вариант да се случи нешо, така че с него да не може да се злоупотреби.

Сега каквао: ще чакаме законодателя (определено заинтересована страна, между впрочем), да се сети да вкара изричен текст в закона, с който да забранява подобна практика? Сещате ли се колко е трудно да се специфицира това? Защото в опитите за подобно ограничение ще пострадат добронамерените, свестни, спазващи закона дарители.

Затова съдът да не се прави, че не може да реагира. И да преценя според здравия разум и фактите, а не само според формалната логика. Иначе за какво ни е съд – нали всичко ще е “очевидно”?

Компромис между тайната на комуникация и по-ефективно МВР е възможен

Министърът на вътрешните работи се учудва защо трябва да е труден достъпа до личните данни на гражданите, при положение, че тези същите данни са “достъпни на всяка касиерка в мобилен оператор“.

В интерес на истината, това разсъждение не е уникално дори за демократичните държави: в Канада има почти същото желание от страна на аналогичното министерство, а в САЩ достъпа е позволен ако до три дни след такъв достъп бъде уведомен съдът.

Интересно колко повърхностен е – поне в медиите – дебата по този изключително важен въпрос. Типично в за съжаление наложилия се непрофесионален стил, българските журналисти или не са разбрали същността, или използват неразбираем език да я обяснят.

Има не един, а два основни аспекта в този дебат:

  • достъпа на МВР до обща информация за комуникацията на гражданите - кой с кого, как и по кое време комуникира (без съдържанието на самата комуникация)
  • достъпа на МВР до съдържание на комуникацията на гражданите – какво точно са обменили като информация помежду си двете комуникиращи страни

МВР иска да може – без специално съдебно разрешение – да получава лесно, без предварително разрешение и в реално време информация от комуникационните фирми от първия аспект: с кого комуникира даден абонат (телефонни номера или интернет-адреси на двете страни), коя от двете страни е инициирала комуникацията, по кое време и с каква продължителност е била връзката.

МВР са прави, че такава възможност ще им помогне в проследяването на престъпления, както и за по-добри доказтелства в съда. Но обществото е в правото си да се притеснява за злоупотребите, които могат да бъдат извършени с подобна възможност.

Компромисът между по-ефективна борба с престъпността и от друга страна правото на гражданите за тайна на комуникацията може да бъде постигнат с правилните контролни механизми:

  • Всеки отделен достъп на МВР до информация за комуникация на определен гражданин, трябва да бъде записван от системите на комуникационната фирма, от която е бил получен (отново – това не включва  достъп до съдържанието на комуникацията!).
  • МВР трябва да бъде задължено да поддръжа своя собствена система с всички подобни заявки, в която да не могат да бъдат внасяни промени от МВР служители. За целта техническия администратор на подобна система не трябва да е на подчинение на МВР, но непремено трябва да е държавен служител.
    На тази система трябва да бъде правен редовен одит.
  • Фирмите, осигуряващи достъпа, трябва да бъдат също задължени да пазят списъка от тези достъпи от страна на МВР във времето (’backup”), например поне 5 години, както и защита от неправомерен достъп.
  • Комуникационните фирмите и МВР трябва да бъдат задължени от закона да предоставят записите за конкретен гражданин, ако такива има, след доказване на самоличността му пред фирмата/МВР.
  • Подобно на САЩ, до три дни след получаване на такива данни, МВР задължително да уведомява съда, като предоставя записа от общата информация (време на получаване на информацията, страни на комуникацията, самоличност на комуникиращите страни – ако е известна, вид комуникация).

Такъв механизъм ще осигури невъзможност за безконтролно и безотговорно използване на тайни.  Гражданите, с помощта на съда, ще могат да контролират МВР в използването на тяхната лична  информация.