Едно по-голямо оживление по улиците. Хора на най-различни възрасти влизат спокойно в центровете на общностите или училищата, за да гласуват в редовните парламентарни избори на провинция Онтарио, Канада.

13.2 милиона жители, от които 8.7 милиона избиратели. Но над два пъти по-малко депутати от България (със 7.4 милиона граждани) – само 107.

Дори за един огромен и адски динамичен град като Торонто – 5 милиона жители с градовете-сателити – е невероятно спокойно.

Може би защото човек може да гласува и в 10-те дни преди самия изборен ден?
И дори по пощата.

Ако си получил предварително пратеното по пощата “известие за гласуване”, влизаш и гласуваш моментално: показваш идентификация (например шофьорска книжка), дават ти бюлетина.

Ако не си носиш “известие за гласуване”, се записваш на отделно място и тогава гласуваш. Там чакат 3-4-ма, но пак минават бързо.

Има около 10 маси с по двама обработващи (повечето доброволци) – на практика 10 “комисии” само в една “секция”.

На метър зад всяка такава двойка има малка училищна маса. На нея малка, полу-отворена кутия от твърд картон – на практика “избирателна кабинка”. Достатъчна да прикрие какво отбелязваш в бюлетината. Не че някой гледа …

Шест кандидата в моя район: мажоритарна система – гласуваш за човек, не за партия. Въпреки това, всички кандидати представляват някоя партия – парадоксално или не, това е факт точно в системата, предразполагаща най-много независимите кандидати.

Бюлетината е малка, черен фон, имената на кандидатите в бяло. Полето за отбелязване е голямо бяло кръгче.

Няма значение с какъв знак ще отбележиш там: има ли нещо вътре само в едно от полетата, бюлетината е валидна (пише го изрично).

Урната е от картон, непрозрачна.

Пускаш сгънатата на хармоника бюлетина, докато един от обслужващите урната отбелязва в предварително разпечатания списък избиратели, че си гласувал. Не се подписваш никъде.

Ако предварително знаеш за кого ще гласуваш – минаваш за 1 минута. Приятен ден!

Теоретичните възможности за злоупотреби – огромни, ако ги оставим на богатото въображение на българския манталитет.

Реалните злоупотреби – нула.

А в някои щати в САЩ тепърва дори има дебат дали да искат идентификация при гласуване …

И то не в коя да е област, а относно гласуването в чужбина – нещо, което беше негов ресор като министър на външните работи в предишното правителство на тройната коалиция.

Конкретно: кандидат-президентът от БСП заявява, че избирателни секции в чужбина могат да се образуват не само със сърбан необходим минимум заявления, а и ” … по преценка на посланика …” .

Г-н Калфин и екипа му не само не са чели закона – за разлика от група обикновени български граждани в чужбина.

Явно са пропуснали да забележат и големия медиен шум, който вдигнаха българите в чужбина през последните три седмици за огромните издънки и нарушения на закона от страна на МвНР и ЦИК във връзка с гласуването в чужбина за президент на България.

Г-н Калфин, сверете си часовника! Годината е 2011-a, а не 2009-а. Преди две години, когато Вие бяхте външен министър, в предишния изборен закон,  наистина имаше такава клауза.

Но тя беше изрично премахната от сегашното мнозинство.

Къде бяхте по време на дебатите и гласуването на новия Изборен кодекс, за да отстоявате запазването на тази възможност?

(Добавка: поправиха ме, че г-н Калфин е бил евродепутат през това време. Това обаче не е оправдание да не следи точно този важен закон, който попада в бившия му ресор на външен министър, както и в ресора му на представител на България в Европейският парламент.)

Освен ако някой се бърка: електронните образци на бланки за писмено-подавани документи, с каквито е пълен специално предназначеният портал www.egov.bg, не влизат в това число.

Би било добре ако поне малкото налични електронни услуги работят безупречно, гладко и безпроблемно за гражданите. И да изискват минимална компютърна грамотност.

Дали сте данъкоплатец, служител във фирма или учреждение, или предприемач – със сигурност ще предпочетете да си свършите бързо и ефективно работата с държавната администрация. Без да трябва да ходите “на място” и да висите по опашки.

Интернет-страниците на електронното правителство би трябвало да ви дават точно такава възможност.

Българската държава, обаче, не мисли така. Или въобще не мисли.

Защото на нейните интернет-страници ви очакват безброй недоразумения.

Най-голямото от тях е “жълтият милиционер”, дежурен по електронно правителство.

С Firefox – най-ползвания в България браузър – заредете сайта на Търговския регистър и от ляво, изберете “Електронни услуги“.
Или на сайта на Националната Агенция за Приходите в средното каре “Електронни услуги“, изберете връзката към https://inetdec.nra.bg .

Какво виждате?

Създателите на Firefox сигурно нямат идея за специалния за българите смисъл. Но стилизираната картинка на фигура с характерна фуражка и, особено, диагоналната препаска през тялото, наподобяват изключително много милиционер от времето на комунизма в България.

От какво “пази” този милиционер?

На практика, от това да бъдат ползвани правителствените електронни услуги.

Пази също раздутата държавна машина, която харчи огромни средства за заплати на хора на “гише”.

За щастие, поне едно е сигурно – “жълтият милиционер” не е на подчинение на вътрешния министър. Не е там за да ви подслушва.
Напротив. Иронията е, че той е там за да ви предупреди точно обратното: да не се доверявате на този правителствен уебсайт.

Точно това ви казват предупредителните надписи около него. Но дори и интернет-браузърът ви да е на български език, нямате никакъв шанс като обикновен човек да разберете какъв е проблема.

На повечето сайтове за електронни услуги на администрацията се очаква да въвеждате ваша ценна и строго пазена лична или фирмена информация.

Вместо това, ви посрещат плашещи предупреждения. И то не какви да е, а поставящи под въпрос точно сигурността на връзката и автентичността на сайта!

Какво ще направите?
Почти сигурно ще се откажете от предложението да бъдете обслужен от държавата по този начин.

Защото колко ще са достатъчно “смелите” да щракнат цели пет (!!!) последователни предупреждения (с Firefox)? На всяка стъпка да изчетат текстовете им, да ги разберат. И след всичко това, все още да имат смелостта да подадат на администрацията своята ценна информация чрез подобен сайт?

Освен ако, разбира се, смятаме за нормално не кой да е, а точно НАП да ни съветва да изберем “Continue to this website (not recommended)“. Ей така, на английски, без дори да ни обяснява за какво става въпрос (надписа се превежда “Продължете към този уебсайт (не се препоръчва).”

Забелязахте ли фразата “не се препоръчва“?

На всичко отгоре, точно този текст ще видим само с по-малко популярния в България браузър Internet Explorer. Никой във въпросните институции не е обяснил какво да правят ползващите Firefox, Chrome, Safari и Opera.

Предаването на информация с висока степен на тайна по интернет се защитава с криптирана (“засекретена”) връзка между браузъра и интернет-сайта. Така никой не може да “подслуша” комуникацията на данни някъде по средата. Например, някой администратор в Интернет-провайдъра, или – нещо “нечувано”, разбира се – законово неупълномощен друг държавен орган.

Ако имате “безстрашието” да се съгласите с всички тези предупреждения (и, разбира се, разберете кое е “съгласяване”, особено на друг език), връзката ви все пак ще бъде криптирана.

Но това ли е нормалният начин да реагираме на проблеми със сигурността в интернет?

Ако потребителя се “сети” предварително, че трябва да има универсален електронен подпис, неговото инсталиране предотвратява появата на “милиционера” във Firefox. Но това е просто друг начин хората да бъдат учени да игнорират предупреждения за доверие към интернет-сайтове.

Какво пречи, когато изберем страница за електронна услуга, вместо веднага да бъдем шокирани с “милиционера”, първо просто и кратко да ни кажат от какво имаме нужда.
И чак тогава да ни препращат към същинската електронна услуга?

Или да ни предложат възможност да опитаме първо имаме електронен подпис и дали той е настроен правилно?

О, един момент: страница за такава проба има все пак на сайта на Търговския регистър – “Тестово подписване”.

Преодоляваме недомислието, че тя е чак най-долу, доста след връзката към “Електронни услуги”.

И щракаме към нея за да изпробваме електронния си подпис …

О! Нима сте изненадани? Пак “жълтият милиционер”!

Един брилянтен “параграф 22“!

Малко са похвалните изключения като Националната Здравно-Осигурителна Каса (НЗОК). Там предварително обясняват какво ви трябва и къде да го намерите. И възможността да проверите дали е готов за ползване електронния ви подпис не ви вкарва в порочен кръг …

Възможно ли е все пак всичко да преминава гладко, без “милиционери”? Без неразумни и опасни съвети да доверяваме ценната си информация на сайтове, които изрично “не се препоръчват”?

Възможно е. Просто българските фирми, продаващи на държавната администрация услуги за електронен подпис – B-Trust, StampIt и всички други – трябва да работят професионално.

Ако не – правителството да ги задължи.

Ще им струва известна допълнителна сума: нужно е  да бъдат оторизирани от фирми, на които браузърите по подразбиране имат доверие. Сумата не е кой знае колко. А и както е нормално за всеки бизнес, просто ще натоварят клиента – в случая правителството – с този допълнителен разход.

Но страхотно ще улеснят гражданите и бизнеса, за които в крайна сметка са предназначени тези услуги на електронното правителство.

И няма да ни плашат с “жълти милиционери”.

Тъй както няма съмнение в техническата компетентност на фирмите за електронен подпис, остават нужни само отговорност и професионализъм. А у държавната администрация – старание да бъде реално, а не само показно полезна.

Качества, масово липсващи в реализацията на българското електронно правителство както на управленско, така и на техническо ниво.

С цел предотвратяване на измами при прехвърляне на задлъжнели фирми, тези дни правителството се опитва да прокара крайно неадекватната мярка да затвори свободния достъп до досега публичния фирмен регистър. Пак заради страхове от страна на собствениците на фирми за подписа и личните им данни.

Чудя се, как така никой досега по света не се е сетил да прави подобни сериозни сделки с фалшив подпис? Например да продаде или да си присвои втората по богатство фирма в света, Епъл, струваща около 400 милиарда долара, просто срещу подпис? Защото подписът на Стив Джобс, все още главен изпълнителен директор там, се намира официално и свободно на интернет от десетки години – ето тук, в колонката под снимката му вдясно.

В България – движение назад. Вместо да решим съвременно и технологично въпроса, да елиминираме крайно несигурната процедура по заверяване на сделки пред очевидно продажни (на ниска цена) нотариуси, се опитваме пак да откриваме топлата вода.

Свръхелементарно е: всяка промяна в собствеността да се вкарва от собственика директно в уебсайта на регистъра. Разбрира се, трябва да се подсигури, че наистина собственикът прави промяната. Това става като си издаде усъвършенстван цифров сертификат срещу проверка на самоличността и собствеността (по лична карта и фирмени документи).

Тогава, за да злоупотреби, един измамник не само би трябвало да има в ръцете си чип-картата със сертификата на нея (която не присъства като информация на сайта на регистъра, за ралика от подписа и личните данни), но и паролата за достъп до самата карта, която знае само собственика на сертификата.

“Топлата вода” в тази област на сигурността отдавна е открита: ценното, което имаш (подписа) трябва да е защитен с нещо, което само ти знаеш (паролата).

Разбира се, има ли достатъчно много корумпирани служители във веригата, били те държавни или частни, готови да приемат съответния “пазарен” (изгоден и за двете страни подкуп), никоя система не може да предложи 100% защита.

Но една електронна система на поддържане и прехвърляне на собствеността би намалила все пак многократно твърде лесните и масови днес измами.

Когато държавата (или дори само градската администрация) е срещу теб , нямало смисъл. Кой щял да ти обърне внимание? Кой щял да си мръдне пръста? Имало еди какви си интереси – и следват какви ли не теории на конспирацията.

Но незабелязано – защото не е чак толкова голяма новина – “малки” хора постигат големи победи.

Моите дълбоки уважения към “малкия” човек Лъчезар Лисицов, журналист в почти неизвестния (поне на мен) вестник “Десант”. Днес научавам, че той не е като другите. Не си е казал “нищо не зависи от мен”. А просто е осъдил президентската институция да публикува стенограма от срещата на българския и руския президенти, дискутирали обществено важни за България въпроси.

Без да се оплаква колко трудно било да се заведе дело, без да предполага – без основания, както се вижда – че няма да му обърнат внимание, че “онези горе не можеш да ги бутнеш”. Нещо, което всеки друг можеше да направи. И което много би трябвало да направят. Но нали оплакането и нищо-неправенето е толкова по-лесно от правенето …

През 1994-та една обикновена жена – едноличен търговец, определено с дух на предприемач – нечувано спечели дело във Върховния съд за отмяна на правителствено постановление. Държавата ограничи разплащанията в брой до максимум 20’000 (стари) лева, или около 500 щатски долара към него време.

Цели осем месеца българските фирми правеха какви ли не “фокуси” и “акробатични номера”, за да заобикалят това безумно постановление. Други пък стриктно се съобразяваха с него, от което бизнеса им неимоверно пострада. Но никой от тези безспорно много по-мощни и способни да противодействат на административните безумици субекти не се сети, или не си направи труда,  да заведе подобно дело (а може би просто се страхуваха да закачат “мечката”?).

Друг, букално по-”малък” човек - ученик от Пазарджик – през 2008-ма осъди общината за това, че не е почистила тротоар от леда. В резултат той пада и си чупи ключицата. Съдът отсъди 800 лв в полза на младия гражданин.

Наскоро гражданин от Пловдив спечели дело срещу държавата за неправомерно мито върху стари леки коли. В резултат държавата трябва да възстанови надвзетото не само на него, но и на още около 18 000 добросъвестни вносители, или общо да върне около 120 млн лева.

Със сигурност има и много други такива “малки”, обикновени хора. Ден след ден, стъпка по стъпка, неусетно и не толкова шумно, те натриват носа на некадърни и недоброжелателни политици и държавни служители, дори на най-високо ниво.

Трябва да забелязваме тези хора. Най-малкото е да им благодарим, че са свършили нашата работа. Че са ни донесли – в много случаи – лична изгода на всички нас, останалите, които не сме си помръднали пръста.

Но най-вече трябва да се заразяваме от техният пример, да се въодушевяваме от техния успех. И следващият път, когато ние лично се изправим пред държавно безсмислие, без значение колко “високо” или “мощно” е то, да постъпим и ние като тези хора. Да направим нещо.

Защото, както виждаме, нямаме оправдание.

Но най-важното: техните позиции по фундаментални политически въпроси съвпадаха най-много с моите.

До днес, когато разбрах, че ДСБ подкрепят въвеждането на задължително-избираема дисциплина “религия” в училищата.

“Задължително-избираема” означава, че има набор алтернативни дисциплини за дадена област и ученикът е длъжен да избера една от тях.

В случая ДСБ са в странно съгласие не с кой да е, а с президента Първанов – човек, който няма никакво морално право да дава обществени съвети. Не може да има такова право след като скриваше години наред принадлежността си към репресивния апарат на комунистическия режим – държавна сигурност.

Но по-важно е друго: предлаганията набор алтернативи за задължителен избор от страна на учениците е религия и етика.

Фрапантно е поставянето на тези две области на общественото познание все едно че са равни. Все едно това, което ще получи човек от тях, е равностойно.

Един човек с безспорно незасегната от комунизма религиозност си прибра държавни имоти в България за стотици милиони докато беше в позиция на най-високата власт в страната. Като нищо ще се окаже, че е било законно. Нарушил ли е някоя Божа заповед, след като е законно? Не виждам коя. Няма такава.

Ако ли пък да, какво от това – ще си признае греха пред Бога. И ще му бъде “простено”. Но в това опрощаване никъде не влиза връщане на прибраното.

Нарушил ли е някоя етична норма? Съмнявам се, че има две мнения по този въпрос.

Най-закоравели престъпници и мафиоти убиват безцеремонно, а след това Бог им “опрощава” греховете, защото се били “разкаяли” … до следващото убийство.

Подобно “опрощаване” в етиката няма. И няма разумен човек, който би приел такова опрощаване за нещо нормално.

Дори и само заради това, религията е много по-назад от етиката. И няма място в държавните училища като алтернатива на етиката.

Човешкото здраве стои над наглостта и безхаберието на наглеци като Остин Декостър.

Следващият път когато самозвани “либертарианци” изговорят крайно общата, популистка фраза “правителството да не се меси в бизнеса”, ги попитайте “наистина ли?” и им покажете цитираната статия.

Огромната разлика между теоретичните утопии и голата реалност е типична за любители на подобни фантасмагории. Те, разбира се, не са за това хора да загиват заради липса на елементарна хигиена (като в случая с яйцата).

Но да сте ги чували, като произнасят мантрите си, да изброяват изключения?

Накратко, дори само обвинение ще води до изземване на имущество. Много по-грубо и диктаторско от сегашния “закон Кушлев”. При него, макар и действията срещу собствеността да започват дори и преди да има обвинение, все пак са само запор.

Ще се превърнем в “Вишинска” държава (съветският прокурор Вишински е прословут в практикуването на принципа “виновен до доказване на противното”).

Само едно нещо не е наред в разсъжденията на Ганев: “естествените” права. Те не идвали дори от Конституцията.

Интересно – откъде идват? Кой ги определя?

В някои англосаксонски държави като Великобритания и Канада има “харта на правата” – набор фундаментални права, стоящи над конституциите им. Но все пак тези права са записани. Обществото се е съгласило, че точно това са “естествените” права и ги е приело, било то и чрез своите представители, а не с директно гласуване от всички (референдум).

Ако въпросните “естествени” права не са резултат от обществено съгласие около ценности и не са провъзгласени за такива с документ, всеки би могъл да обявява за естествени каквито си иска права. Просто защото според неговия мироглед са “естествени”. Например, напълно вероятно много хора в България да намират за “естествено” точно това: да има конфискация дори само при обвинение, преди съдът да се е произнесъл дали наистина има закононарушение.

Естествени права има, но те трябва да са в Конституцията. И такива относно собствеността в българският основен закон има. И дори според обсипваната почти само с критики българска Конституция, опита за узаконяване отнемане на собственост само по обвинение няма начин да мине.

Да не би пак да е имало грешка в превода какво са одобрили ЕС да бъде променено в българските закони?

Здравният министър можеше – поне на думи – да защитава докрай здравето на хората. Нали това все пак е най-главната му роля?

И можеше да направи една елементарна сметка, а не да вярва каквото й каже “вожда”.

Но нека приемем, че икономческият аргумент си заслужава вниманието.

Наскоро излезе изследване, което показа 37% (!!!) намаляване на сърдечно-съдови заболявания след тоталното ограничаване пушенето в Канада.

Колко ли би била спестената сума от такова драстичното намаляване на разходи за лекуване на този вид заболявания в България? Дали такова спестяване (заедно с това за лекуване на най-скъпото заболяване – рак на белия дроб) не би било сравнимо със спряганите в медиите 200 милиона от акцизи, които хазната уж щяла да загуби ако беше въведена оригиналната, по-стриктна забрана?

Струва си да подчертаем, че дори оригиналната забрана – преди гласуваното на първо четене днес “облекчение” – в България въобще не е толкова “тотална”, както в други страни. В Торонто, Канада, не може да се пуши на 9 метра (!!!) от входовете на сгради, а също и в части от заведение на открито (!!!) ако там има”временен” навес ( например тип “чадъри”).

www.BezDim.org

Във все още имащата сила тогава комунистическата “конституция” (приета през 1971-ва), този текст налагаше “ръководната роля” на комунистите.

Кой започна този възглас не помня – вероятно ще да са били “Подкрепа”, които дойдоха скоро след нас, студентите, в онази мразовита, но паметна вечер.

Член 1-ви беше отменен скоро. От същото това комунистическо народно събрание.

Следващият, демократично (в голяма степен) избран през 1990-та парламент прие новата Конституция на свободна, демократична България.

Демократичността, обаче, въобще не гарантира достатъчно качество на новия основен Закон.

Сред многото останали проблеми на сегашната Конституция, един се набива на очи все повече в последните години: член 32-ри.

“Чл. 32, (2): Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи.”

На пръв поглед създаден – вероятно – с добри намерения: да защитава гражданите в правото им на лична неприкосновеност.

Но тълкуван определено превратно: като тотална забрана за всякакво записване, освен това от страна на силовите държавни служби.

Този член на Конституцията е огромна пречка пред гражданите да изобличават корупцията, непочтеността и измамите на облечените с държавна власт.

Преди няколко години румънски журналист едва не отнесе години затвор, защото със скрита камера беше записал изцепките на български митнически служител.

Скоро след това, британската телевизия засне със скрита камера и излъчи излагацията на председателя на българският олимпийски комитет, Иван Славков.

И двата случая навлякоха гневна балканска реакция от страна на, меко казано, неадекватният главен прокурор на републиката по онова време.

Тези дни канадски имиграционен съдия беше осъден и завинаги ще бъде изхвърлен от юридическата професия. И най-вероятно, ще лежи и в затвора. Вината му:  опит да “размени” уреждане на имигрантски статут на жена от Корея срещу сексуални услуги.

Главна роля за изобличаването му изигра таен любителски запис, в който съдията прави намеците. Приятел на имигрантката го направил от кола,  паркирана срещу кафенето, където “човекът на закона” се срещнал с жената.

В Канада, всеки има право да записва тайно, без никакво предупреждение или искане на позволение от другите участници – стига сам да е участник в записваното.

Тази възможност очевидно държи “мокро” на достатъчно много облечени във власт. И със сигурност има голямо значение за това Канада неслучайно да е на едно от най-първите места в света по най-ниска корупция.

Време е член 32-ри на българската Конституция да падне. Или поне да бъде променен с едно елементарно, но изключително общественополезно допълнение:

“Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи, в качеството си на представител на държавата, при изпълнение на служебните си задължения, или на обществено място.” (точната юридическа формулировка оставям на разбиращите – смисъла е важен).

Да видим тогава колко “смелчаци” държавни служители ще посмяват да притискат гражданите за рекет. Или ще се събират с престъпници на обществени места – нагло, пред очите на хората – да уреждат поредния грабеж на данъкоплатците със съдружниците си – престъпници.