Един вид “след като идваш с адвокат, значи не ти е чиста работата?”

Защо всички виждат проблемите само “най-високо” – у депутатите, министрите, висшите държавни служители? Горната реакция показва кристално ясно общобългарска манталитетска черта.

Полицията трябва да е още повече и изрично задължена да спазва елементарното уважение към гражданите. Защото те са зависими от нея. Защото полицията има потенциалното право да ограничава свободата им.

Какво би станало, ако гражданин се възмути – с право – на подобно отношение? Просто защото не им е “играл по свирката”, защото им е “реагирал”, те ще упражнят правото си на власт над него ли? Много вероятно.

За съжаление, това отвратително отношение към гражданите не е внушено у полицаите по време на службата им. Никой в МВР не ги е  “обучавал” да реагират така .

Това им отношение, за огромно съжалние, произлиза от манталитета на полицаите като граждани, като българи, като хора. Те се отнасят по този начин с другите хора и в извънработното си време.
Още по-страшно: повечето българи се отнасят към тези, които по някакъв, дори и съвсем минимален начин, зависят от тях, по същия начин.

Те търсят “свястното“.

Стигна се дотам, че разликите в икономическите платформи, които дефинират принадлежност “ляво/дясно”, да нямат значение. Защото хората видяха злоупотребата с постове, с политическо влияние, с държавни ресурси,  да се практикува и от десни, и от леви.

Хората претръпнаха от свидетелства как и едните, и другите, се занимават предимно с техните си лични интереси, разбираеми само за тях си вътрешни борби за престиж, влияние, власт и забогатяване чрез властта.

Затова днес мнозинството българи търсят политически изразител на интересите си в много по-първични категории: кой е свестен. Кой няма да краде. Или поне не толкова много, нагло и открито. Кой няма да използва властта изключително за лична облага, или просто за мижитурене (много добре платено мързелуване без грам полза за гражданите).

Затова такива като ГЕРБ и Атака печелят симпатии. Те говорят на обикновен, разбираем за обикновения човек език. И показват решителност. (Ни най-малко не симпатизирам на безпринципната мешавица без ясни политически принципи ГЕРБ, или на неадекватните, но опасни екстремисти от Атака).

Сравнете което и да е предаване по други телевизии с предаванията на ТВ СКАТ: в последната водещи и гости говорят разбираемо, утвърждават много по-често гордостта и историята. Речника им не е “въздушен”, натруфен с формализми, от които на всички им е писнало до степен да не ги чуват въобще.
Подобна е и ситуацията в изявите на лидера на ГЕРБ.

Популизъм? Безспорно. Но, за съжаление, десните може тотално да се изгубят, докато чакат хората да “пораснат” до нивото на езика им.

“Дясното” се изразява твърде подобно на всички други – с “високопарна”, абстрактна  реч. Ако иска да спечели, трябва да смени езика. Сегашният е разбираем май само за висшисти по икономика и политология.
Докато не се научат да “превеждат” мислите си на народен, разбираем език, десните ще са и “тесни” (в смисъл на политическо влияние). Историята и последните социологически проучвания го потвърждават.

Не само трябва да си прав. Трябва да умееш да предадеш убеждението си в тази правота на достатъчно много хора. Поне толкова, колкото са нужни да те направят значима сила в политиката.

Възможно ли е средният гражданин да промени нещо?

Абсолютно възможно.

Всеки дълъг път, погледнат от началото му, изглежда труден, дори безкраен. Но като тръгнем стъпка по стъпка, се оказва по силите ни да стигнем до целта.

“Стъпките”, които трябва да предприемем, за да повлияем, може да са малки. Може да решават само част от проблема. Но са по силите ни. Трябва само да не се отказваме заради това, че резултатите не идват толкова бързо, колкто ни се иска.

Ако си недоволен от нещо в управлението, непременно пиши до съответната институция
Веднага си казваш: “Какво значение има моето писмо? Кой ще му обърне внимание? Кой съм аз, че да ме забележат?”
Ако повечето мислим така, така и ще си остане. Но натрупването на формално изпратени критики и недоволства  достига в един момент критична маса. Въздейства писхологически на критикуваните.
Представи си, че в критикуваната институция има все пак свестен служител, който иска да подобри нещата. С твоята и на всички останали, направили си труда, писмени критики, той получава “козове” да може формално – според правилата на институцията – да притисне и отстрани некадърните.

Изрично искай писмен отговор на запитването си
Настоявай – изрично, писмено – да получиш обратно “входящ номер” на писмото си. Дори и да е електронен (по емейл).
Това, вярваш или не, “плаши” безотговорният служител или политик, който иначе не би ти обърнал внимание. Показва му, че знаеш как да го задължаваш формално. Той няма да може да се оправдае, че “не е знаел” за повдигнатия от теб проблем.
С формално заведеното твое писмо можеш един ден да докажеш нечия безотговорност, пренебрегване на формални задължения. Можеш да осъдиш държавен служител за проявена небрежност към служебните му задължения и така ефективно да го отстраниш от поста му.

Копирай писмото си и до други институции
Сигурно не допускаш колко силно можеш да повлияеш, използвайки притеснението на служителя, че и друга институция знае за нередностите. Когато някой види, че критиката към него е изпратена с копие и до неговия началник, реагира по съвсем друг начин. Не е сигурно, че началника му ще види твоето писмо.  Но служителя не знае дали ще бъде видяно. Затова се страхува, че един ден ще му държат сметка, че не му е обърнал внимание. Той знае, че едно такова  писмо винаги може да бъде използвано като формален претекст да бъде наказан или уволнен.
Използвай този страх да притискаш политиците и служителите.

Колкото по-труден е “канала” на комуникация, толкова е по-ефективен
Колко му е в днешно време – пък и е лесно и удобно – вместо да пращаме хартиени писма, да “драснем” един е-мейл.
С тази “логика” има един сериозен проблем, обаче: ефекта на едно писмо до институция се намалява пропорционално с леснотата на доставянето му.
Точно поради леснотата, е-мейлите имат най-малко въздействие: някак си са по-”неофициални”, по-”незадължаващи”. Политиците, държавните служители, получават твърде много е-мейли, с което “тежестта” на това средство за комуникация с управлението главоломно пада. Много по-лесно е да се оправдаят в днешно време, че не са видели точно твоя е-мейла в “купа”. Още по-лесно им е да се оправдаят, като вземем предвид колко “спам” – рекламни и друг вид емейл-”боклук” – получават.
Затова пращай писмата си до институциите като колкото може по-официални и “луксозни”. Ако имаш средствата, изпращай ги по куриер. Но най-малко – “препоръчано”, с обратна разписка. Този начин повишава отговорността: отново, служителя трябва да се подпише, че го е получил. Има начин това да се удостовери. Това създава у приемащия подсъзнателно една по-голяма отговорност да обърне внимание.

Не загубвай битката заради дребни пропуски
Бягащите от отговорност политици и служители само това и чакат: да намерят формална причина да игнорират писмото ти. Не им давай повод. Поне не с глупави, дребни неща. Такива, например, като да забравиш да напишеш в писмото твоите име, презиме и фамилия, заедно с адрес и дата. Това е минимума, изискван за достоверност на едно запитване или критика. Без тази информация за теб, те много лесно ще бъдат сметнати за “анонимни” и моментално изхвърлени.

Не се плаши от “висотата” на институциите и от “сложността” на проблема
Не се предавай. Не си казвай “От мен не зависи. Аз нищо няма да променя.” Не вярвай на съмняващите се с “ти пък какво разбираш от тези неща.”  Ако чустваш в себе си, че си прав, не се спирай. Опитвай.

Защото всеки ден обикновени хора като теб побеждават в правото си срещу някоя държавна институция. Дори срещу най-”великите”.

Обикновената жена, която победи правителството още през 1994-та!
През по-голямата част на 1994-та, десетки хиляди фирми в България се чудеха как да “нагаждат” счетоводството си заради нова правителствена наредба. Тя забраняваше разплащания в брой над 20 000 лв – по тогавашен курс сума, равна на  смешните 500 щатски долара. Фирмите осъществяваха какви ли не “схеми” – разбиване на плащаната сума в няколко различни фактури, които обаче трябваше да са с различни (бъдещи!) дати, и т.н. Кошмар не само за бизнеса , но и за потребителите …

Вместо да се “подчини”, да си каже “какво мога да направя аз?”,  една обикновена жена с малка фирма, едноличен търговец, заведе дело във Върховния съд. Тази жена се изправи срещу правителстовото, искайки обявяване незаконност на въпросното ограничение.

И като “подарък”  за Коледа 1994-та, спечели делото! Забраната – заедно с още няколко безумни недомислици в същото министерско постановление – бяха отменени, при това с минала дата.

Да, това отне няколко месеца. Не стана веднага. Но постоянството, упоритостта и вярата в правотата на тази жена победиха една от най-”мощните” институции в България.

Не се отказвай да се изправиш срещу държавата, властта, институцията. Ако не става бързо и изведнъж – не се плаши, не спирай. Прави дори само по една крачка само, но всеки ден. Бъди упорит – времето работи за теб.