Month: май 2009

И този път преди изборите ще липсва най-важният, съшественият дебат: кой какво предлага по най-наболелите за хората въпроси. А няма съмнение, че има три най-важни въпроса: корупцията, безсилието (или нежеланието) на съдебната власт да вкарва в затвора очевидни престъпници, и икономиката.

Не само очевидно мръсните номера на очевидно притесняващите се за запазването на властта си БСП/ДПС отвличат вниманието от най-същественото.

Другото, още по-притеснителното е “джафкането”  между десните. Патетично необяснимо е как така малка България има толкова много “десни”, обособени в отделни партии. В САЩ, вътре в Републиканската партия, има невероятно по-силно различаващи се “фракции” в сравение с това колко се различават българските десни едни от други. Но няма постоянно разцепване. Нещо повече – няма такова въобще.

Сигурно е защото в САЩ различията вътре в партиите са принципни: по политически въпроси. У нас раздробяването на десните  не е по това, което дефинира политиката и смисъла да има различни политически формации.

“Големият дебат” на десните у нас е кой с кого е. Или дали е против някого. Ей така, лично – не че имат някакви съществени политически различия. В няколко интервюта на бивши СДС или ДСБ активисти от голяма величина няма и думичка по същественото. Не се вижда по какви икономически или политически възгледи се ги различават от бившите им съратници, та са решили да се разделят с тях.

СДС и ДСБ нямат дори една съществена политическа разлика помежду си. Имат различия в отношението си към историята си и към лидерите си.
Но достойно ли е само поради това да се самообезсилват и самозаличават? Не обезсмисля ли това съществуването им: че поставят историята и лидерите си над целта, с която са ги натоварили техните избиратели и симпатизанти?

В повечето щати на САЩ не се изисква доказване на самоличност с документ със снимка при гласуване в избори. Доста любопитна подробност, която повечето хора по света дори и не допускат.

Едва ли има българин в страната, който – ако знаеше този факт – не би се шокирал. Умът му не би побрал как е допустимо това, като се има предвид какви лесни възможности за злоупотреба предлага?

Отговора е, че в САЩ има голямо доверие към и между хората. Това, че има възможност за някаква злоупотреба, не означава, че тя непременно се експлоатира. Нито, че такава “вратичка” има достатъчно голямо влияние, за да промени съществено резултатите.

В България отделяме огромна енергия (и средства!) да “запушваме” потенциални “дупки” за злоупотреби при гласуване. При това много по-малки “вратички” от тази в САЩ.

Все по-често загубилите изборите партии в България прибягват към изцяло безпочвени и безотговорни оправдания на загубата си в лицето на изборните злоупотреби. Като се почне от многократно раздути, нелогични твърдения за купуване на гласове и се стигне до подозрения за масови документни измами (“мъртви” души).

Една по една възможностите за такива злоупотреби биват премахвани: например изискването за “уседналост” за ервоизборите. Това, обаче, не намалява раздуването на безпочвени обвинения към “системата”.

Десетки години огромен “трън” в очите, внушаван и повтарян папагалски от медии и партии, беше гласуването на българските турци, които не живеят в България. Огромна обществена енергия отиде в твърденията, че точно това храни безспорно несъразмерно голямото влияние на ДПС в политиката.

И какъв беше резултата, след като гласуването в евроизборите беше забранено за българските турци, живеещи в държави извън ЕС ? ДПС постигна най-големия изборен резултат в историята си.

Не, че изборни злоупотреби няма. Не, че няма какво да бъде поправено и подобрено в законите. Но многокранто раздутото влияние, което се приписва на възможностите за злоупотреби, откъсва вниманието от истинската причина за изборни провали: загубата доверието на избирателите.

Дни преди края на мандата на тройната коалиция БСП, ДПС и НДСВ спазариха отдавна изискваните по закон, но отлагани, държавни постове в ключови органи и така ще запазят контрола си върху тях и през следващите години.
(Медиапуул, 20 май 2009)

Подобни законни, но неморални политически “номера”, трябва да бъдат предотвратени.

Най-лесния начин за недопускане на подобни “бомби със закъснител” е законова поправка, която да намалява мандата на съответния държавен служител с времето, с което отговорния да го назначи властов орган е закъснял да го избере, ако това време е повече от три месеца (например).

Така колкото по-дълго управляващите протакат едно назначение с евентуална цел да бъдат по някакъв начин облагодателствани по-дълго във времето след завършването на мандата им, толкова по-малък мандат ще има “техния” човек.

Така и новодошлите на власт няма да имат достатъчно оправдание да заменят назначените, което пак би могло да бъде изтълкувано като “уреждане” на “свои” хора.

Много добър анализ на Атанас Чобанов, кандидат за евродепутат от граждансклата квота на Синята Коалиция, за това откъде (почти сигутно) идва финансирането на сайта “Бойкостов”.

Шокиращото по същество в този случай е, че търсим “истинска” вина на Марио Николов. И я намираме само в това, че е ощетил европейските данъкоплатци с реекспортната измама.

Сякаш няма “достатъчно” вина по случая за неразрешеното финасиране на БСП от негова страна.

Във всяка уважаваща се, правова държава номера “аз дадох на работниците си по 10 000 лв и те решили да ги дарят на БСП по свое желание” няма шанс дори да мине през главите на евентуалните измамници. Камо ли да бъде приет за оправдание от съда.

Много хора не осъзнават, че демокрацията сама по себе си не е гарант за справедливост.

Все по-ясно става, че огромно значение има начина, по който мислят българските съдии. Каква е тяхната “логика”, какъв е техния светоглед, какви са ценностите им.

И номера “съдиите просто прилагат закона, не го тълкуват” също не минава в развитите страни. Няма начин (и няма никъде в света пример) един закон за толкова сложни неща да обхваща до най-голяма подробност всеки възможен вариант да се случи нешо, така че с него да не може да се злоупотреби.

Сега каквао: ще чакаме законодателя (определено заинтересована страна, между впрочем), да се сети да вкара изричен текст в закона, с който да забранява подобна практика? Сещате ли се колко е трудно да се специфицира това? Защото в опитите за подобно ограничение ще пострадат добронамерените, свестни, спазващи закона дарители.

Затова съдът да не се прави, че не може да реагира. И да преценя според здравия разум и фактите, а не само според формалната логика. Иначе за какво ни е съд – нали всичко ще е “очевидно”?